Той угасил фенерчето, пъхнал го в джоба си и заспал дълбоко, като човек, който дълго е ходил. Но колкото дълбоко и да спял, скоро се събудил, защото се вдигнал някакъв страшен шум, като че ли се събарят големи скали.
Скочил и запалил фенерчето.
Пред него стояла една огромна риба с едри сини очи и златни люспи. Тя имала крака, също като някой лъв, и големи крила. Когато дишала, от гърлото й излизал оня гръмовен шум, що пробудил момъка.
— Какво искаш? — запитал Петър чудноватата риба и бръкнал да извади праха, за да я приспи.
Но рибата се дръпнала назад, като видяла кутийката, и рекла:
— Пожали ме! Аз съм осъдена да спя денем и нощем. Събуждам се, когато влезе човек в тоя дворец. Последен път се събудих оня ден, когато дойде старият магьосник.
— Защо спиш толкова много? — попитал Петър.
— Откак магьосникът ме превърна на чудовище и ми отне двореца с богатствата, аз съм осъдена да спя. Обаче ти можеш да развалиш магията — и с това ще ми направиш голямо добро.
— На драго сърце — казал момъкът. — Но какво да направя? Аз не съм магьосник.
— Ти можеш да убиеш магьосника, когато дойде. Аз ще те науча как.
— Него го убиха вече други — рекъл Петър и разказал на рибата за разбойниците.
— Тогава работата е лесна — казала рибата. — Ела след мене. И като дишала все тъй гръмовито, та се тресял целият подземен дворец, рибата повела момъка. Дълго го водила тя през разни коридори и стаи, докле стигнали до една градина с железни дървета. Листата им били от злато, а плодовете — скъпоценни камъни.
Сред градината имало голямо езеро с черна вода, гъста като катран.
Рибата се гмурнала в езерото и след малко излязла, цяла почерняла от водата. Тя носела една мъртва мома. Сложила я на брега и рекла на Петра:
— Пръсни от белия прах в лицето на тая мома!
Момъкът пръснал от праха — и момата оживяла. Тя била много хубава; като видяла рибата, заплакала.
— Татко, татко! — рекла плачешком. — Кой те е превърнал на чудовище! Да не бяха тия хубави сини очи, нямаше да те позная.
Рибата прегърнала момата и там, дето капнали сълзите, златните люспи паднали.
— Оплачи ме, дъще! — рекла рибата. — Оплачи ме, дано развалиш магията!
Момата плачела непрестанно — и тялото на рибата се променяло от сълзите. Най-сетне Петър видял, че пред него стои белобрад старец със сини очи, който държи дъщеря си.
— Да вървим сега да убием змея! — рекъл той. Когато стигнали до входа, царят казал на Петър:
— Щом змеят се хвърли върху тебе, хвърли му от праха в устата! Змеят спял, но като чул човешки глас, пробудил се и скочил.
Той заревал и се хвърлил върху момъка, а оня му пръснал в устата от белия прах. Чудовището надало ужасен вик, сгърчило се и паднало като вкаменяло.
— Сега — рекъл царят на Петър — ти ще ми станеш зет. Не мога по-добре да ти се отблагодаря за това, че спаси мене и дъщеря ми. Нашето царство е много голямо: ти ще го видиш после. То ще бъде твое царство, защото си го заслужил.
Тъй Петър Простичкия станал владетел на царството на Вечната нощ.