Кенит махна с ръка към него, за да го пропъди, само че морякът не го послуша. Капитанът се огледа в търсене на някакво вдъхновение, въз основа на която идея да прогони шумния досадник. Едновременно с това ръката му напипа златната верига на медальона. Кенит извади находката си, доволен от споходилото го хрумване.
Той прекъсна бръщолевенето на Ганкис с думите:
— Ужас, виж какво без да искам съм отнесъл от плажа. Бъди добро момче и го отнеси обратно. Дай го на Чуждия и се погрижи той да прибере и него.
Ганкис се втренчи в него.
— Няма време, сър! Оставете го тук. Трябва да се върнем на кораба, иначе скалите ще го пронижат. Или пък останалите ще тръгнат без нас. Чак след месец водата ще се доближи толкова. А на този остров човек и една нощ не може да оцелее.
Този досадник започваше наистина да го изнервя. Току-що влудяващият му глас бе прогонил една зелена птичка, канила се да кацне наблизо.
— Не чу ли какво ти казах? Върви!
Тези му думи прозвучаха далеч по-заповеднически. С облекчение той проследи как морякът грабва медальона от ръката му и се затичва обратно.
Най-сетне останал сам, Кенит се усмихна широко и бързо закрачи по пътеката. След като се отдалечеше от мястото, където двамата се бяха разделили, капитанът възнамеряваше да навлезе сред леса. Така Ганкис нямаше да успее да го намери и щеше да се принуди да напусне сам. А всички чудеса на Чуждите щяха да попаднат в ръцете на Кенит.
— Не точно. По-скоро ти ще попаднеш в техните ръце.
Собственият му глас произнесе тези думи — прошепнати по начин, затруднил иначе острия слух на пирата. Той внимателно навлажни устни и се огледа. Докосването на думите го бе разтърсило по начин, напомнящ събуждане. Само преди мигове той бе възнамерявал да стори нещо, но какво?
— Възнамеряваше да влезеш право в ръцете им. Тази пътека е обгърната с двустранна сила. Тя окуражава човеците да се придържат към нея, но постигането на този ефект я кара да отблъсква Чуждите. Магията, предпазваща техния свят от теб, предпазва и теб самия от тях. Стига да се придържаш към границите на пътеката. Ако те успеят да те накарат да я напуснеш, ти ще станеш уязвим за тях. А това не е особено препоръчително.
Кенит повдигна китка към лицето си. Собственото му миниатюрно лице се усмихваше насреща му. Оживяването на талисмана бе придало цвят на дървото. Резбованите къдрици бяха черни досущ като неговите, лицето имаше същия калѐн оттенък, очите притежаваха сходен цвят на подвеждаща слабост.
— Започвах да те смятам за лоша сделка — каза капитанът.
Дървеното личице изсумтя презрително.
— Ако аз съм лоша сделка за теб, то за мен се отнася същото — изтъкна талисманът. — Започвах да мисля, че съм прикрепен към китката на наивен глупак, обречен да погине. Но ти успя да се отърсиш от влиянието на магията. Или, ако трябва да бъдем по-точни, аз ти помогнах да се отърсиш.
— Каква магия? — остро попита Кенит.
Устните на талисмана изобразиха презрителна усмивка.
— Противоположната на заклинанието, почувствано от теб при пристигането ти. Всички, които прекосяват пътеката, се поддават на това заклинание. Магията на Чуждите е тъй силна, че е невъзможно да прекосиш земите им и да не се почувстваш привлечен към нея. Затова те са обгърнали този път с отлагане. Човек усеща повика на земите им, но отлага посещението за утрешния ден. Винаги за утрешния ден, който никога не настъпва. Но твоята заплаха за котките ги разтревожи. Тебе те възнамеряваха да примамят извън пътеката и да използват да прочистиш острова от мъркащата заплаха.
Кенит си позволи известна усмивка доволство.
— Не са очаквали, че ще притежавам талисман, който да ме защитава от магията им.
Резбованата глава стисна устни.
— Аз просто ти показах заклинанието. Осъзнаването на съответната магия е най-силната защита против нея. Самият аз не разполагам със собствена сила, която да използвам насреща им или срещу техните заклинания. — Сините очи се огледаха. — А ако продължаваш да стоиш тук и да си говориш с мен, възможно е гибел да връхлети и двама ни. Водите продължават да се отдръпват. Много скоро помощникът ти ще трябва да избира между изоставянето ти и сигурна смърт. Най-добре върви към залива.
— Ганкис! — смаяно възкликна Кенит и изруга, но въпреки всичко се затича. Нямаше смисъл да се връща за спътника си, трябваше да го изостави. И на всичкото отгоре му бе дал златния медальон! Беше се проявил като глупак, позволявайки да го заблудят по такъв начин. Ето че бе изгубил и свидетеля, и сувенира, който бе възнамерявал да отнесе. Нямаше никакво намерение да се лиши и от живота и кораба си.