Морякът се протегна, опрял длани и стъпала в двата края на нара си, подир което отново се омота в одеялото. До неговото дежурство оставаха часове. Не се ли наспеше сега, по-късно щеше да съжалява.
Сред полумрака на спалното помещение той затвори очи, но не можа да се унесе, а ги отвори отново само след няколко секунди. Можеше да усети, че кошмарът му го дебне досами повърхността на заспиването, готов да го погълне. Брашън тихичко изруга. Той трябваше да се наспи, но за почивка не можеше и да става дума, докато не изживееше цялата мора.
Повтарящият се сън се бе превърнал в по-реален от самия спомен. Този кошмар се явяваше на неравни интервали, най-често като придружител на някакво значимо решение. В подобни моменти видението изникваше от дълбините на съня му, за да впие зъбци в душата на моряка и да се опита да я завлече към дъното. Нямаше значение, че той отдавна е зрял мъж, по-добър от почти всичките си колеги. Когато кошмарът го връхлетеше, Брашън се оказваше завлечен обратно сред детството си, сред време, в което всички бяха изпитвали към него основателно презрение. В онези времена дори самият той се бе презирал.
Сега той се опита да открие източника на най-голямата си тревога. Капитанът на кораба го ненавиждаше. Да, така си беше, но пък това не се отразяваше на качествата му. По-рано Брашън бе служил като помощник на капитан Вестрит и бе доказал ценността си. Впоследствие здравето на капитана се бе влошило — Брашън се бе осмелил да се надява, че командването на Вивачия ще бъде поверено на него. Но възрастният Търговец не бе оправдал надеждите му и вместо това бе предал водачеството на своя зет Кайл Хейвън. Нямаше как, все пак ставаше дума за роднинство.
Веднага след назначаването си капитан Хейвън бе проявил правото си да избере заместник. Като следствие на избора му Брашън Трел престана да бъде първи помощник. В това нямаше нищо срамно: новият капитан искаше собствена десница. Тогава Брашън бе премислил случилото се и бе достигнал до заключението, че предпочита да служи като втори помощник на борда на Вивачия, отколкото като пряк заместник на борда на който и да било друг съд. По-късно капитан Хейвън със закъснение бе решил, че иска да назначи свое лице и за втори помощник (което бе означавало, че сегашният трябва да слезе още една позиция в йерархията). Брашън и тогава бе стиснал зъби.
И все пак, въпреки годините, изслужени на борда на Вивачия, и благодарността към Ефрън Вестрит, Брашън подозираше, че това е последният му курс на борда на този кораб. Капитан Хейвън недвусмислено му бе показал, че не се радва на присъствието му сред екипажа си. По време на настоящата част от пътуването капитанът непрекъснато изразяваше това си неудоволствие: когато Брашън забележеше някаква изискваща внимание задача и наредеше на околните да се погрижат, биваше обвинен в надхвърляне на правомощията си. А когато се ограничеше само до преките си задължения, го обвиняваха в ленивост. С всеки изминал ден брегът на Бингтаун се приближаваше, но едновременно с това нарастваше и хапливостта на Кайл Хейвън. Брашън беше решил, че ако завръщането им в родното пристанище не завари капитан Вестрит достатъчно здрав, самият той няма да се върне повече на борда. Това решение го измъчваше, но той се утешаваше с мисълта, че Вивачия далеч не е единственият жив кораб; а и човек с неговата заслужена репутация можеше да си намери място на всеки борд.
Първото му пътуване по море далеч не бе протекло под знака на подобна увереност: тогава простото оцеляване бе представлявало единствената му цел. Първото пътуване на борда на първия кораб и кошмарът бяха неразделно свързани в мислите му.
Брашън бе видял първата си водна змия на четиринадесет — преди десет дълги години. По това време той бе абсолютен новак, намиращ се в открито море от няма и три седмици. Това се бе случило на борда на Пръска, едно разнебитено калсидско корито. Дори и в най-спокойни води този кораб се тътреше като бременна жена, тласкаща количка, а в по-бурни води никой не би могъл да предвиди положенията на палубите ѝ. Във въпросната вечер Брашън страдаше от морска болест; освен това го измъчваше болката от необичайната работа и от заслужения пердах, хвърлен му от помощник-капитана предишната нощ. Духът му също беше посърнал: през нощта мазният Фарси се бе присламчил към него във форпика, за да изрази съчувствие за хвърления му бой, придружено от пъхната под одеялото ръка. Брашън успя да се измъкне, но не и без известно унижение: под тлъстините на Фарси се криеха и мускули, смогнали да отложат бягството на момчето за известно унизително време. Останалите моряци, спящи тук, не бяха реагирали по никакъв начин: те не харесваха Брашън, защото тялото му бе прекалено гладко, а изказът му прекалено изтънчен за вкуса им. Те го наричаха учениче, без да подозират, че това го наскърбява по съвсем различен от очаквания начин. Неприязънта им се дължеше на осъзнаването, че той не притежава опит, а в открито море такъв човек е заплаха за останалите.