Ново потръпване се разля сред дъските — с недоловимост, която би убягнала от чуждото внимание. Но не и от сетивата на човек, който познаваше кораба тъй добре.
Алтея затвори очи и започна да влива същината си в кораба, всичките си страхове, гняв и надежди. В отговор все още несъбуденият дух на Вивачия се раздвижи в желанието си да я успокои.
В задаващите се години, след съживяването на Вивачия, Алтея щеше да бъде онази, с която корабът ще разговаря най-охотно; на нейната ръка върху кормилото съдът щеше да се покорява с най-голяма готовност. Заради Алтея корабът щеше с готовност да се хвърля към насрещен вятър, с цялото си сърце да се бори с разбушувалото се море. Двете с Вивачия заедно щяха да се насочват към пристанища, които не са понятни дори на търговците от Бингтаун: към чудеса, надминаващи дори онези на Дъждовните земи. А когато Алтея умреше, дете от нейната утроба щеше да заеме мястото ѝ, не потомък на Кайл: това тя обеща и на себе си, и на кораба. Подир това обърса лице и се приведе, за да вдигне коприната.
Той бе задрямал връз пясъка. Задрямал, това беше думата, която човеците винаги използваха, само че той не се съгласяваше с тях. Не можеше да става дума за сравнение със съня, в който те изпадаха. Той не смяташе, че един жив кораб би могъл да спи. Не, дори и това съмнително бягство не бе му разрешено. Вместо това той се съсредоточаваше над друго, потапяше се в някой момент от миналото, с което принуждаваше убийствената скука на настоящето да се оттегли.
Един момент от миналото му бе особено често използван като убежище. Самият той не бе изцяло сигурен в същината на онова, което си припомня. Отнемането на бордовите дневници се бе отразило на паметта му. Понастоящем в нея зееха празнини: места, в които събитията от различните години оставаха изолирани.
Понякога той си мислеше, че трябва да изпитва благодарност за тези празнини.
Във всеки случай, задрямал върху пясъка, той избра да си припомня усещането на ситост и топлота. Лекото стържене на песъчинките под корпуса напомняше за познато чувство, което обаче се изплъзваше от мисълта му, неуспяло да изплува от дълбините на паметта. Всъщност той не се постара да го улови. Достатъчно беше, че се е вкопчил в отдавнашния спомен за усещане на топлина, задоволство и удовлетворение.
Гласовете го откъснаха от размисъла.
— Това ли е? И казваш, че е бил тук… колко беше, тридесет години?
Акцент придружаваше думите. Джамаилски акцент, помисли си Парагон. И то от самата столица. Хората от южните провинции предъвкваха крайните съгласни. Това корабът си спомни, без да се сеща за източника на знание.
— Да, това е — отвърна втори глас, по-възрастен от първия.
— Няма как да е прекарал тук тридесет години — настоя първият. — Кораб, стоял тридесет години на плажа, отдавна ще е прояден от червеи и покрит с водорасли.
— Освен ако не е изработен от магическо дърво — отвърна по-възрастният събеседник. — Живите кораби не изгниват, Мингсли. А налепите и червеите не ги смятат за вкусни. Това е само една от причините тези съдове да са толкова скъпи и тъй търсени. Те издържат цели поколения само срещу незначителна част от поддръжката, която изисква един обикновен кораб. В открито море те сами се грижат за себе си. Видят ли препятствие на пътя, ще уведомят кормчията си. А някои от тях могат да плават почти изцяло сами. И кой друг съд ще те предупреди, че товарът ти е започнал да се размества, или че трюмът е прекалено пълен? Пуснат по вода, един вълшебен кораб е нещо удивително, което трудно може да се опише! Кой друг плавателен…
— Ама разбира се. И би ли ми обяснил защо този кораб е бил извлечен на сушата и изоставен?
По-младият глас звучеше изключително усъмнен. Личеше, че този Мингсли не се доверява на събеседника си.
— Знаеш колко суеверен народ са моряците. — В думите му Парагон почти можа да различи свиването на рамене. — Смята се, че този кораб носи лош късмет. Много лош късмет. Не се притеснявам да ти го кажа, защото, ако не го сторя аз, някой друг ще ти съобщи. Парагон е убил много хора, включително собственика и сина му.
Мингсли се замисли.
— Ако ще го купувам, няма да го купувам за плаване. Съответно, не очаквам да платя цената като за кораб. Щом ще се правим на честни, ще ти кажа, че ме интересува материалът му. Чувал съм множество чудати неща за това дърво. Не става дума само за способността на тези кораби да говорят. Това съм го виждал в пристанището. Разбира се, чужденец като мен не е особено приветстван на Северната стена, където спират живите кораби. И все пак съм ги чувал как говорят. Струва ми се, че щом можеш да накараш една резбована на носа фигура да оживее, нищо не пречи да го постигнеш и с нещо по-малко от същото дърво. Имаш ли представа колко биха платили за нещо подобно в Джамаилия? Дървена играчка, която се движи и говори, наистина жива?