Давад бе съумял да шокира Роника, предлагайки ѝ девойката за слугиня — с обяснението, че не се осмелявал да я държи у дома си. Разяснения относно тези си думи той не предостави, а самата Рейч изобщо отказваше да обсъжда темата. Роника предполагаше, че ако я изпрати обратно при Давад, въпросният ще свие рамене и просто ще я изпрати в Калсид, където да бъде продадена в робство. В Бингтаун Рейч оставаше слугиня, която имаше шанса да получи собствен живот, стига да опиташе. Но тя отказваше да се примири с променената си роля: подчиняваше се на възложените ѝ нареждания, но без никакъв ентусиазъм.
Всъщност с напредване на седмиците на Роника започваше да ѝ се струва, че Рейч работи с все по-голяма неохота. Вчера стопанката на дома я бе помолила да се погрижи за Силдин, а младата жена я бе изгледала втрещено. Момчето бе едва на седем, но въпреки това предполагаемата слугиня изпитваше странна неприязън към него. Тя бе започнала да клати глава, мълчаливо и усилено, докато Роника не бе я отпратила да работи в кухнята. Може би с тези изпълнения Рейч се опитваше да открие границите на търпението на новата си господарка. В такъв случай ѝ предстоеше откритието, че Роника Вестрит не е от жените, които заръчват слугите им да бъдат бити или орязват дневните им дажби. Ако Рейч не можеше да открие желанието да приеме удобния живот с леки задължения в заможна къща, то трябваше да се върне обратно при Давад и впоследствие да зачака съдбата си за продан. Това беше всичко. И то беше жалко, защото тя имаше потенциал.
Бе жалко и по още една причина: Давад беше проявил любезност, предлагайки услугите на Рейч, но с тази си постъпка се бе доближил опасно близо до търгуването с роби. Роника никога не бе очаквала, че ще види представител на старите родове да участва в подобна дейност.
Тя тръсна глава, прогонвайки мислите за девойката и Давад. В момента имаше да мисли за други, много по-важни неща от киселото настроение на Рейч и Давадовото залитане към полулегалните професии.
В крайна сметка Ефрън умираше.
Това знание я прободе за пореден път. То беше като треска в стъпалото, която човек не може да открие и да извади. И пробождането от невидимата острота съпровождаше всяка крачка на Роника.
Ефрън умираше. Нейният едър, дързък съпруг, нейният сияен и красив капитан, баща на децата ѝ и неин най-близък спътник внезапно се бе превърнал в рухнала купчина плът, която се потеше, стенеше и прохленчваше като дете. Тя си спомняше, че в сватбения им ден не бе могла да обгърне с две ръце ръката на своя младоженец. Сега въпросната ръка по нищо не се отличаваше от суха пръчка, напъхана в чувалче с месо.
Роника отново се загледа в лицето му. То бе изгубило обветреността на морските ветрове и пръски; почти придобило цвета на ленените чаршафи, сред които лежеше. Косата на съпруга ѝ пак си оставаше черна, но блясъкът на здравина бе изчезнал. Само на моменти той се връщаше, но породен от лепкавостта на пот. Не, трудно беше да открие някаква прилика с онзи Ефрън, когото тя бе обичала в продължение на тридесет и шест години.
Възрастната жена премести кърпата и купата настрана. Знаеше, че трябва да остави съпруга си да почива. Това бе всичко, което тя можеше да стори за него. Да го поддържа чист, да му дава успокояващи болката лекове и да го оставя да спи. С огорчение тя си помисли за всички планове, които двамата бяха съставяли — в онези дълги разговори до зори, когато двамата лежаха прегърнати, захвърлили завивките и милвани от процеждащия се през прозорците нощен хлад.
— Когато момичетата пораснат, омъжим ги и те подемат свой живот — обещаваше ѝ той, — двамата с теб, момичето ми, също ще си поживеем. Намислил съм да те отвлека до Уханните острови. Какво ще кажеш? Дванадесет месеца чист морски въздух, в които единственото ти задължение е да бъдеш жената на капитана. А когато пристигнем, изобщо няма да бързаме да вземаме товар. Двамата ще отидем до Зелените планини. Един от тамошните вождове непрекъснато ме кани да посетя селото му. Ще яздим по едно от техните чудати магаренца, право до ръба на небето, и…
— Бих предпочела да остана тук, с теб — винаги бе отвръщала тя. — Бих предпочела да те виждам край себе си за цяла година, за да наблюдаваме смяната на сезоните. През пролетта бихме могли да отидем до имението сред хълмовете. Ти никога не си виждал тамошните дървета разцъфтели в червено и оранжево, без нито едно листенце. И поне веднъж бих искала да изстрадаш заедно с мен прибирането на мафа. Да ставаш всяка сутрин преди зазоряване, да будиш работниците, да ги изпращаш да прибират узрелите зърна, преди слънцето да е огряло плантацията и да е пресушило сочността им. Заедно сме от тридесет и шест години, но ти нито веднъж не си ми помагал за това. Като се замисля, през всичките тези години ти никога не си си бил у дома по времето, когато брачното ни дърво разцъфва. Никога не си виждал как розовите пъпки набъбват и се разгръщат, пълни с ухание.