— А ето в какво ще трябва да отстъпите вие. Искам да знаеш, Роника, че аз говоря като жена, която е познавала сина на Яни от съвсем малък. Рейн е достоен и свестен млад мъж. Не бива да се боиш, че той би се възползвал от Малта, без значение дали тя е момиче, или жена. По тази причина вярвам, че трябва да му позволиш да започне ухажването си. С придружител, разбира се. И с условието, че няма да има повече подаръци, защото те биха могли да завъртят главата ѝ с алчност вместо с обич. Просто позволи на Рейн да идва да я вижда. Ако тя наистина е дете, той скоро ще осъзнае това и сам ще се засрами заради грешката си. Ала ако е жена, нека Рейн получи шанс да спечели сърцето ѝ. Нима това е прекалено много — той да бъде нейният първи ухажор?
Роника погледна към дъщеря си — жест, отстранил много от горчилката, която Кефрия бе трупала към майка си.
— Струва ми се, че предложението ти е разумно. Но двамата не бива да остават сами. И действително той не бива да ѝ прави скъпи подаръци — въздъхна Кефрия. — Малта сама предизвика всичко това. Нека то бъде първият ѝ урок като жена: че с интереса на никой мъж не бива да се постъпва лекомислено.
Останалите жени кимнаха.
Глава тридесет и първа
Змии и кораби
Татуировката беше груба, направена набързо и с едноцветно мастило. И все пак тя можеше да различи собствения си лик, татуиран върху лицето на юношата. Вивачия ужасено се взираше в него.
— Аз съм виновна за това — изрече тя. — Ако не бях аз, тези неща не биха те връхлетели.
— За последното си права — уморено се съгласи Уинтроу. — Но вината не е твоя.
Той ѝ обърна гръб и тежко се отпусна върху палубата. Дали осъзнаваше колко са я наранили думите му? Вивачия се опита да се докосне до чувствата му, ала на мястото на снощната му болка имаше единствено застиналост.
Момчето отпусна глава на перилото, напълни гърдите си с морски въздух и бавно го издиша.
Кормчията се опита да я насочи към главния проток. С небрежна злост тя започна да се съпротивлява, като се клатушкаше. Нека Кайл Хейвън види до каква степен може да я подчини на волята си.
— Не зная какво да ти кажа — тихо призна Уинтроу. — Когато си мисля за теб, аз изпитвам срам. Срамувам се, че съм те предал с бягството си. А когато мисля за мен самия, изпитвам разочарование, защото почти успях да си върна живота. Не искам да те изоставям, но и не искам да оставам тук.
Юношата поклати глава и отново я облегна. Той беше мръсен и парцалив, а Торг все още не му беше свалил оковите.
— Понякога ми се струва, че живея два различни живота, всеки от тях изживяван от различна личност. — Сега той се бе загледал в платната ѝ. — Край теб съм различен от онова, което съм, когато сме разделени. Когато сме заедно, аз… Аз губя нещо от себе си. Не зная как да го назова… Способността да бъда единствено себе си.
Тръпки на отвращение плъзнаха по Вивачия. Изреченото от него прекалено се доближаваше до нещата, които тя бе възнамерявала да му каже.
Тя бе вдигнала котва още сутринта, ала едва сега Торг ѝ бе довел Уинтроу. За първи път тя можеше да види с очите си онова, което са му причинили. Най-стряскащ бе грубият ѝ лик, вбоден с мастило върху бузата на момчето. Сега по нищо не личеше, че край нея стои синът на капитана. Или дори един обикновен моряк. Уинтроу по нищо не се отличаваше от роб.
Ала въпреки това той изглеждаше спокоен.
— Вече нямам какво да чувствам — отвърна юношата в отговор на мисълта ѝ. — През теб изпитвам общото страдание на робите. Докосна ли се до него, започва да ми се струва, че ще полудея. Затова не го допускам до себе си и се старая да не изпитвам нищо.
— Да, техните емоции са прекалено силни — тихо се съгласи Вивачия. — Тяхното страдание е непоносимо. То ме залива и заплашва да заличи моята същина.
Няколко мига тя мълча, преди да продължи колебливо:
— Беше още по-лошо, когато теб те нямаше. Самото ти отсъствие ме караше да се чувствам лишена от всякаква опора и основа, от които да изграждам себе си. Мисля, че ти си котвата, която ми позволява да оставам онази, която съм. Сигурно това е причината всеки жив кораб да държи на борда си роднина.
Уинтроу не отговори, но тя се надяваше, че мълчанието му е това на слушащ.
— Аз само отнемам от теб — призна Вивачия. — Отнемам, без да ти давам нищо.
Момчето се раздвижи и с необичайно глух глас отвърна:
— Ти неведнъж ми даде сила.
— Но само за да не те изгубя — каза тя. — Давам ти сила, за да те задържа. За да мога да остана сигурна в същината си. — И Вивачия събра смелостта си. — Уинтроу, какво съм била аз, преди да стана жив кораб?