Выбрать главу

Той размести веригите си в опит да разтърка протритите си глезени, без да разбира важността на питането ѝ.

— Предполагам, че си била дърво. Дори няколко дървета. Защо питаш?

— Защото в твое отсъствие аз започнах да се доближавам до други спомени. Аз можех да се движа, като облъхната от течен вятър. Можех да се движа сама. Бях… нещо, което не беше Вестрит. Нещо съвсем различно от нещата, които са ми известни. Беше плашещо. И в същото време…

Тя замълча, достигнала границата на идея, за която дори не ѝ се искаше да превърне в ясна мисъл, още по-малко в слово.

— И в същото време ми харесваше. Струва ми се, че това се доближаваше до изживяването, което вие наричате кошмар… Ала живите кораби не могат да сънуват. И тъй като аз не спя, аз не можех да се отърся напълно от тези образи. Змиите в пристанището, Уинтроу. — Сега тя говореше бързо, в опит да му обясни всичко наведнъж. — Никой друг не знаеше, че са там. Сега всички виждат онази бялата, която ме следва. Но край брега имаше и други, много други, в калта под пристанището. Аз се опитах да кажа на Гантри за тях, а той ми каза да не съм им обръщала внимание. Но аз не можех, защото по някакъв начин те предизвикваха онези видения и… Уинтроу?

Той бе задрямал, напечен от слънцето. Никой не можеше да го вини с оглед на трудностите, които бе преживял.

И въпреки това постъпката му я наскърби. Тя изпитваше нужда да сподели всичко това с някого, за да запази разсъдъка си. Ала нямаше кой да се вслуша в нея. Дори и завръщането на Уинтроу не бе разрушило усещането за изолация. Вивачия подозираше, че по някакъв начин юношата не я допуска изцяло до себе си. И за това тя не можеше да го вини, но също така не можеше да скрие обидата си. Освен това тя изпитваше и гняв, който продължаваше да се трупа, без да успее да намери излаз. Родът Вестрит я бе превърнал в това, което тя представляваше сега; неговите представители бяха вложили в нея тези нужди. А въпреки това от съживяването си насам тя не бе прекарала дори едничък ден с искрена компания. Кайл очакваше от нея да плава оживено с утроба, натъпкана с мъка. Това не беше справедливо.

Тропотът на забързани крачки прекъсна мислите ѝ.

— Уинтроу — с тревога в гласа го призова тя. — Баща ти идва насам.

— Защо не следваш протока? Не знаеш ли как се поддържа курс? — кресна Кайл.

Комфри го погледна косо.

— Явно не, сър — отвърна той с тон, който не подобаваше особено за разговор с капитана. — Щом се опитам да го коригирам, корабът се измества.

— Хич и не ми се оправдавай с кораба. Омръзна ми от некадърници, които само с това се оправдават.

Комфри мълчаливо изви кормилото в опит да изправи курса. Вивачия реагира с тромавостта на съд със забравена котва. В този момент сред килватера изникна главата на змия. На Кайл се стори, че наглото чудовище гледа право към него.

Гневът на капитана бавно започваше да се разпалва. Прекалено много неща му се струпваха на главата. Той не беше слаб човек, можеше да преодолее всичко, което присмехулната съдба захвърлеше на пътя му — и с неблагоприятно време, и със сръткав товар. Дори лошият късмет не беше в състояние да накърни спокойствието му. Ала сега беше различно. Сега той си имаше работа с умишленото противене на онези, на които той се стараеше да помогне. И Кайл не знаеше колко дълго ще успее да се удържи, преди да избухне.

Са му беше свидетел, че той се е постарал да стори нещо с момчето. Какво повече можеше да иска от него синът му? Сополанкото щеше да получи цял кораб само срещу възмъжаването си. Не. Хлапакът трябваше да избяга и да се остави да го бележат като роб.

Затова Кайл бе вдигнал ръце от момчето. Просто го беше върнал на борда и го бе оставил кораба да се оправя с него. Нали точно на това бе настоявал корабът? Веднага щом те се бяха отдалечили достатъчно от пристанището, Кайл бе наредил сополанкото да бъде отведен на носа. Това трябваше да удовлетвори кораба. Къде ти! Вместо това съдът газеше бавно, накланяше се ту на едната страна, ту на другата, непрекъснато кривеше пътя си. С тази тромавост тя го позореше. Точно както собственият му син го беше опозорил.

А всичко можеше да бъде тъй просто. Да спре в Джамаилия, да натовари роби, да ги откара до Калсид и да ги продаде изгодно. С което да донесе удобство на семейството си и да прибави заслужена гордост към името си. Кайл изискваше отговорност от екипажа си и поддържаше кораба добре. В отговор съдът трябваше да плава по разкошен начин. А Уинтроу трябваше да бъде достоен син, който да поеме по стъпките на баща си, за да може някой ден сам да застане на кормилото на собствения си жив кораб. Вместо това четиринадесетгодишният Уинтроу носеше две робски татуировки върху лицето си, по-голямата от които бе следствие от импулсивния гняв на Кайл, подхранен от едно Торгово подмятане. Така му се искаше в онзи ден да бе избрал Гантри за свой придружител. Гантри веднага би го разубедил от подобна идея. А Торг с видима охота я бе подкрепил. Нещо, за което Кайл мълчаливо съжаляваше. Ако можеше да…