Някакво раздвижване отвъд щирборда привлече вниманието му. Това отново беше проклетата белезникава змия. Същата онази гадина, по-грозна и от жаба, която се гърчеше подире им. Чудовището не изглеждаше особено заплашително; Хейвън бе успял да прецени, че става дума за възрастно и затлъстяло създание. Ала това змийско присъствие не се нравеше на екипажа. И на кораба. А при замисленото си вторачване Кайл установи, че създанието не се нрави и на него самия. То далеч не приличаше на скот, а на събеседник, опитващ се да прочете мислите му.
Кайл напусна кормилото и с раздразнени стъпки се отправи към носа. Неспокойните му мисли го следваха.
Проклетият кораб вонеше — много по-силно от степента, за която бе заявявал Торг. Смрадта бе по-лоша и от тази на нужник, по-скоро приличаща на гробница. Три трупа вече бяха изхвърлени зад борда. Един от тях бе принадлежал на робиня, сама отнела живота си — тя бе късала парчета от дрипата си и се бе задавила с тях. Как можеше човек да постъпи по тъй глупав начин? Неколцина от моряците се бяха разчувствали от тази постъпка, макар че никой от екипажа не посмя да го изрази гласно.
Кайл отново погледна към десния борд. Проклетата змия напредваше заедно с него; на моменти тя подаваше глава, за да го погледне. Капитанът се извърна.
По някакъв начин това създание му напомняше за татуировката върху лицето на момчето. Знакът също бе тъй постоянен в присъствието си. Сега Кайл осъзнаваше, че е постъпил грешно. Искаше му се да не го е правил, но не можеше да промени нищо. И освен това знаеше, че никога не би получил прошка, затова не виждаше смисъл да се извинява — нито на момчето, нито на майка му. Те щяха да го ненавиждат до края на дните си. Без значение, че нанасянето ѝ по никакъв начин не беше навредило на момчето. Татуировката не го беше осакатила, това си беше обикновен белег. Не един моряк избираше да си татуира името или знака на своя кораб. Не върху лицето си, но все пак… Кефрия щеше да припадне, когато го видеше. При всеки поглед към Уинтроу Кайл си представяше ужасеното лице на съпругата си. Вече дори завръщането у дома не беше очакван момент. С колкото и пари да се върнеше сега, жените щяха да виждат единствено татуировката върху лицето на Уинтроу.
Змийската глава за пореден път разкъса водата и се загледа в него.
В гнева си Кайл не усети кога е прекосил кораба. На предната палуба той завари сина си свит върху дъските.
Срамна беше мисълта, че това създание е най-големият му син. Неговият наследник. Това беше синът, на когото капитанът щеше да остави кораба си. Колко жалко, че Малта беше момиче. Тя би наследила баща си по далеч по-достоен начин.
Усилвалият се гняв бликна, но не за да замъгли мислите му, а да ги проясни. За всичко това беше виновен Уинтроу. Кайл го бе довел на борда, за да поддържа кораба в добро настроение, а вместо това хленчльото бе смогнал да му предаде чупливостта си. Но щом като корабът нямаше намерение да плава добре в присъствието на хлапето, не оставаха причини Кайл да се съобразява с жреческите му лиготии.
С две големи крачки той се озова край Уинтроу, сграбчи го за яката и го изправи.
— Заслужаваш да нахраня змиите с теб! — изкрещя той към сепнатото момче, останало да се поклаща в ръцете му.
Уинтроу сепнато повдигна поглед и се взря в очите му. И мълчаливо стисна челюсти.
Той повдигна ръка. Когато Уинтроу не трепна, Кайл я стовари върху лицето му с цялата сила, която можеше да събере. Пръстите му се извиха болезнено при рязкото съприкосновение с татуирания лик. Момчето отхвърча назад и с дрънчене се стовари върху палубата. Там то остана да лежи неподвижно, с отпуснатост, в която Кайл Хейвън виждаше нагъл присмех.
— Проклет да си! — ревна той и отново се хвърли към момчето, решен да го хвърли през борда и веднъж завинаги да се отърве от него. Това не само беше идеалното решение, а и единствената мъжествена постъпка, която му оставаше. Никой нямаше да го вини. Този недорасляк не само си беше жив срам, а и им бе донесъл лош късмет. Но Кайл щеше да се отърве от набожния лигльо и да предотврати ново излагане.
Край кораба изникнаха разтворени челюсти, разцепили мъртвешката белезникавост на змийската муцуна. Червеникавата паст изглеждаше ужасяващо, но още по-стряскащи бяха очите, в които проблясваше нетърпение. Чудовището се оказваше далеч по-едро от очакваното. Макар и надигнало се над водата, то с лекота поддържаше темпо с Вивачия и очакваше да получи закуската си.