И Кайл се отправи към каютата си. От столицата той бе закупил ароматни треви, за да се отърве от вонята на роби — по съвета на един от опитните превозвачи. Сега той възнамеряваше да се възползва от тази препоръка, та поне за известно време да се дистанцира от смрадта. И от всичко останало.
На кораба бе настъпило почти пълно спокойствие. Почти, защото един съд, пренасящ роби, никога не познава спокойствието. От трюма неизменно долитаха викове. Окованите молеха за вода, за свеж въздух, за дневна светлина. Сред робите често избухваха сбивания. Удивително беше, че двама души, оковани един до друг, могат да си нанасят толкова увреждания. Теснотията, зловонието и оскъдните дажби определено не благоприятстваха дружески отношения.
В известно отношение същото важи за Вивачия и мен, разсъждаваше Уинтроу. Двамата бяха своеобразни роби, оковани един до друг. Нямаше пространство, в което да могат да се отделят, дори и в мислите и сънищата. Никакво приятелство не би могло да оцелее сред подобни условия. Особено когато вината се притискаше между тях. Уинтроу я бе изоставил. А нейната вина се бе съдържала в онази размяна при злощастното му завръщане.
— Аз съм виновна за това — бе изрекла тя. — Ако не бях аз, тези неща не биха те връхлетели.
— За последното си права — уморено бе потвърдил Уинтроу. — Но вината не е твоя.
По втрещения ѝ вид той бе разбрал, че казаното от него я е наскърбило. Ала в онзи момент той се бе чувствал прекалено изтерзан и унил, за да смекчава болката с още напразни думи.
Часове бяха изминали от успокояването на суматохата. През цялото време Вивачия не бе продумала. Самият Уинтроу също седеше мълчаливо, облегнат на носа, и размишляваше над внезапната лудост, обхванала баща му. Дали тази проява щеше да се повтори? Заради тези размишления и заради преживяното той бе прекалено посърнал, за да разговаря. Не му бе известна причината за нейното мълчание, но то не го гнетеше, дори напротив.
В един момент тя избра да заговори. По банален начин.
— Какво ще правим?
Безполезен въпрос. Уинтроу разгърна влажната кърпа в търсене на все още хладно място и отново я притисна към подпухналото си лице. Горчивият отговор сам напусна устните му.
— Защо питаш мен? Аз вече нямам правото да избирам това. Вместо да питаш своя роб, нареди му.
— Аз не притежавам роби — с ледено достойнство отвърна Вивачия. Достойнство, към което всяка следваща дума прибавяше раздразнение. — Щом си решил да доставяш удоволствие на баща си, като се наричаш роб, представяй се за негова собственост, а не за моя.
Дълго трупаното му раздразнение най-сетне намери изблик.
— Истината е, че баща ми е толкова решен да ти угоди, че изобщо не се замисля за мен. Ако не бяха твоите странности, той никога не би ме принудил да служа на борда ти.
— Моите странности? А на какво се дължат те? Аз не съм избирала да бъда такава. Аз съм това, което твоето семейство ме е направило. Само преди секунди ти се оплакваше от отнетото ти право на избор. Е, аз никога не съм притежавала това право. Аз съм тази, която е поробена.
Уинтроу изсумтя презрително.
— Поробена? Къде е белегът върху лицето ти, къде са оковите около китките ти? За теб е лесно да използваш подобни думи. Аз трябва да нося тази татуировка до края на живота си. Аз съм роб — трябваше да признае той.
— Нима? По-рано ти казваше че си свещеник и че никой не може да ти отнеме същината. Ала това беше преди бягството ти. Подир завръщането си ти демонстрира нещо друго. Аз смятах, че ти притежаваш повече смелост, Уинтроу Вестрит. Повече решителност да определяш живота си.
Това ѝ безочие беше влудяващо. Уинтроу се намести, за да извърне глава към нея.
— Нима ти знаеш какво е смелост? Какво би могла да знаеш за човешкото? Нима може да има нещо по-унизително от това друг да взема решенията вместо теб, да те обявява за вещ, която принадлежи нему? Да нямаш правото да определяш бъдещето си? Как би могъл някой да запази достойнство и желанието си да живее? И ти си седнала да ми говориш за смелост…
— Какво бих могла да зная? — Тя го изгледа по ужасяващ начин. — Та нима някога съм познавала нещо различно от това да бъда нечия собственост? — Очите на Вивачия пламнаха. — И смееш да ми говориш подобни неща!
За момент Уинтроу остана безмълвен, сетне се опита да възрази.
— Не е същото! За мен е много по-трудно. Аз бях роден човек…
— Мълчи! — ожесточено просъска тя. — Образът, който носиш върху лицето си, не е мое дело. А твоят род три поколения наред белязваше душата ми. Да, точно така, душата ми! Как смее тази вещ да твърди, че притежава душа!