Някакво необичайно изражение изникна върху лицето ѝ и прекрати следващите ѝ излияния. За продължителността на това изражение на Уинтроу се струваше, че вижда насреща си непозната.
— Ние спорим — с тихо удивление каза фигурата. И кимна на себе си, почти доволна. — Щом мога да споря с теб, значи ние с теб не сме едно.
— Разбира се, че не сме. — За момент Уинтроу остана объркан от изтъкването на очевидното. Сетне неразбирането бе изтласкано от завръщащия се гняв. — Аз не съм идентичен на теб, а и ти не си идентична на мен. Ние сме отделни същества, с отделни желания и нужди. Ако не си осъзнавала това преди, време е да го осъзнаеш. Трябва да започнеш да бъдеш себе си, Вивачия, да откриеш собствените си амбиции, желания и мисли. Някога замисляла ли си се за нещата, които желаеш истински? Извън желанието да бъдеш близо до мен?
Със стряскаща рязкост тя се отдели от него. Погледът ѝ се извърна, ала това бе само външната проява. Дъхът на Уинтроу секна за момент, като при съприкосновение с ледена вода. И тръпките, съпроводили отделянето, също бяха ледени. Поне в този момент той седеше на палубата, в противен случай краката му не биха издържали. Юношата трябваше да обвие ръце около себе си, защото му се струваше, че вятърът е усилил студенината си.
— Не осъзнавах какви усилия съм полагал, за да се държа отделен от теб — удивено призна Уинтроу.
— Нима? — меко попита тя. Гневът ѝ бе изчезнал. Поне така изглеждаше, защото момчето вече не усещаше чувствата ѝ.
Уинтроу се надигна и се обърна към фигурата. Той установи, че се опитва да отгатне чувствата ѝ в момента. Вивачия продължаваше да гледа встрани.
— И за двама ни е по-добре да бъдем разделени — заяви тя.
— Но нали всеки жив кораб трябва да има спътник от своя род — колебливо каза Уинтроу.
— Това не изглеждаше да те притеснява по време на бягството ти. Нека не те притеснява и сега — остро изтъкна фигурата.
— Не исках да те наскърбя — рече Уинтроу. Неговият гняв беше изчезнал. Може би той бе изпитвал нейните чувства? — Вивачия, аз така или иначе съм тук, без значение дали го искам. При това положение няма причина да…
— Причина има. И тя е, че ти винаги се стараеше да не ме допускаш до себе си. Ти самият го призна. Има и още една причина: може би наистина е време да узная коя съм в действителност.
— Не разбирам.
— Защото ти не ме слушаше по-рано днес, когато се опитах да ти кажа нещо важно.
Нейният глас не звучеше наскърбен. Не, той съдържаше спокойствие, което неочаквано му напомни за онзи тон на Берандол, с който наставникът се опитваше да му обясни нещо очевидно.
— Така е — призна той. — Сега съм готов да те изслушам, стига да искаш.
— Сега е твърде късно — остро каза тя. Но в следващия миг се поправи. — Вече не искам да говоря за това. Предпочитам сама да узная. Мисля, че е време да го сторя, вместо да разчитам на някой Вестрит.
Сега беше негов ред да се чувства изоставен и изолиран.
— Но какво ще правя аз?
Този път Вивачия се извърна към него. В зелените ѝ очи личеше мекота.
— Един роб би задал подобен въпрос и би изчаквал заръки. Един жрец сам би открил отговора. — Устните ѝ трепнаха в зачатъка на усмивка. — Нима си забравил кой си самият ти?
Това питане не целеше отговор. Вивачия отново се извърна и се загледа в хоризонта, приключила разговора.
Уинтроу я остави. Той взе кофата, оставена му от Майлд, и я спусна отвъд борда. Въжето ѝ трепна в ръцете му. С усилие юношата я изтегли обратно, взе кърпата и се отправи под палубите.
Тя изпитваше отчаяние. Изобщо не беше сигурна, че ще успее да се справи. Ами ако изгубеше разсъдъка си?
Вивачия се взираше отвъд скалите, изпъстрили протока, отвъд към хоризонта. И насочваше възприятията си, вкусващи и вода, и вятър. Тя веднага усети змиите. Те не се изчерпваха единствено с бялата твар, която продължаваше да я следва: имаше и други, останали назад. Тя решително ги прогони от мислите си. Искаше ѝ се да можеше да стори същото с мъката на робите и със смущението на екипажа… Ала човеците се намираха прекалено близо до нея; на твърде много места се докосваха до дъските от магическо дърво. Неволно тя усещаше Уинтроу, започнал да обхожда робите, за да попива ръцете и лицата им с навлажнената кърпа. Дело и на жрец, и на един Вестрит. Вивачия изпитваше гордост от постъпката на момчето. Ала то не беше свързано с нея; тя нямаше основание за тези чувства. С всеки следващ миг тя осъзнаваше това. Човеците и техните емоции я изпълваха, ала това не беше нейната същина. Тя ги приемаше в опит да ги обгърне и отдели, за да разграничи себе си от тях. Неуспешно. Или това беше нещо невъзможно, или от нейната същина не беше останало много.