— Твоят залог е по-малък от моя — поклати глава Алтея.
— Можеш да ми зададеш въпрос.
— Пак не е достатъчно.
— Тогава какво искаш?
Младата жена замислено дрънна със заровете.
Календарът би определил днешния ден като зимен, ала времето бе приятно топло — ефект на горещите блата, разположени западно от тях. Цялото местно крайбрежие бе изградено от езера, тресавища, островчета и променящи се пясъчни ивици. Горещата вода, смесваща се със солената, представляваше същински кошмар за обикновените кораби, защото благоприятстваше развитието на морски червеи и всякакви други твари. Ала корпусът на Офелия не притежаваше основания да се притеснява от тях. Моментите сериста миризма бяха единственият признак, че корабът прекосява необичайни води.
Топлият вятър подръпваше нишките, отскубнали се от опашката на Алтея, и приятно отпускаше уморените ѝ мускули. Тенира бе изтъкнал, че разполага с достатъчно хора, ала въпреки това Алтея рядко получаваше възможност да бездейства. И все пак той беше справедлив човек, а Офелия беше красив кораб, в чиято компания бе приятно да се плава. И Алтея неочаквано осъзна удовлетворението, което дните от началото на пътуването са ѝ донесли.
— Зная какво искам — тихо каза тя. — Но не мисля, че ти би могла да ми го дадеш.
— Някой казвал ли ти е, че разсъждаваш гръмко? Мисля, че те харесвам почти толкова, колкото ти харесваш мен. — Офелия говореше с привързаност. — Искаш да помоля капитана да те задържи, нали?
— Не е само това. Искам той да знае какво съм, но въпреки това да бъде склонен да ми позволи да работя за него.
— Ех — престорено въздъхна Офелия. — Това е височък залог. И нещо, което не мога да гарантирам. Мога само да обещая, че ще опитам. — И тя намигна на Алтея. — Разклащай заровете, момиче.
Офелия спечели първия тур.
— Чакам въпроса ти — каза Алтея.
— Още не. Първо ще искам да зная с колко въпроса разполагам.
И следващите две хвърляния бяха спечелени от фигурата. Алтея все така не можеше да проумее начина, по който съперницата ѝ мамеше: огромните ръце не биха могли да мамят.
— Тъй — рече Офелия, докато протягаше кутията към Алтея, за да може другата да се увери в показанията на заровете. — Три въпроса. Да видим — проточи тя и се замисли за момент. — Как е истинското ти име?
Девойката въздъхна.
— Алтея Вестрит.
Тя призна това съвсем тихо, защото знаеше, че корабът пак ще я чуе.
— Не думай! — с клюкарски възторг просия Офелия. — Ти си Вестрит! Момиче от Търговски род избягва и оставя собствения си жив кораб. Как си могла? Имаш ли представа какво си причинила на Вивачия? Едва-що събудена, ти си я изоставила… Не, това е тъй безсърдечно… Хайде, говори, не ме карай да умирам от нетърпение.
— Изборът не беше мой — въздъхна младата жена. — Корабът ми беше отнет.
С това тихо признание всички потискани чувства я връхлетяха отново: болката заради бащината смърт, яростта срещу неправдата, омразата ѝ към Кайл. Без да се замисля, тя притисна длан към огромната ръка, която Офелия състрадателно бе протегнала към нея. Допирът породи същински изблик на мисли и чувства. Алтея не бе осъзнавала колко ѝ е липсвала способността просто да сподели всичко това с някого. Думите не спираха да се изливат от нея. А фигурата слушаше и придобиваше ту възмутен, ту състрадателен вид.
— Милата ми. Това е толкова трагично! Но защо не си дошла при нас? Защо си им позволила да ви разделят?
— При кого? — замаяно промълви Алтея.
— При нас, при живите кораби. Цялото пристанище жужеше, когато ти изчезна и Хейвън пое Вивачия. Немалко от нас се разстроиха от този развой. Ние винаги бяхме смятали, че ти ще наследиш баща си начело на Вивачия. Самата тя също беше много разстроена. Непрекъснато мълчеше. Тогава на борда ѝ дойде онова момче… Уинтроу… и ние се зарадвахме. Ала дори и след пристигането му Вивачия не изглеждаше истински удовлетворена. Нещо напълно разбираемо, щом излиза, че Уинтроу е бил заведен на борда ѝ насила. Но пак не разбирам защо не си дошла при нас.
— Никога не ми е минавало през ума — призна другата. — Струваше ми се, че това е семеен проблем. Освен това… какво биха могли да сторят живите кораби?
— Този ти въпрос ни подценява почти по обиден начин, мила. Много неща бихме сторили, включително крайната заплаха вкупом да откажем да плаваме, докато Вивачия не бъде придружена от близък, който истински желае това.
Алтея мълчеше смаяно.
— И наистина бихте сторили това за нас? — успя да попита тя.
— В името на всички ни, мила. Ти може би си прекалено млада, за да си спомняш живия кораб на име Парагон. Той също бе малтретиран по подобен начин и в крайна сметка полудя. — Офелия затвори очи и поклати глава. — Тогава ние не сторихме нищо. И заради липсата на намеса от наша страна, той пострада непоправимо. Днес никой жив кораб не прекосява крайбрежните води на Бингтаун, без да го види: прикован към сушата, изоставен на лудостта си… Корабите разговарят помежду си, Алтея. Да, ние клюкарстваме не по-зле от моряците, а е всеизвестно, че моряците са ненадминати клюкари. До тази спогодба ние достигнахме отдавна. И ако предупреждението ни не беше подействало, наистина щяхме да откажем да плаваме. Ние не сме чак толкова многобройни, та да си позволим да загърбваме страданията на своите сестри и братя.