— Не знаех — тихо каза Алтея.
— Може би аз се разговорих прекалено. Ти разбираш, че ако за този ни пакт се разчуе, съществува вероятност той да бъде разтълкуван погрешно. В същината си ние не сме непокорни, нито бихме прибягнали до подобна постъпка без нужда. Но и не бихме допуснали един от нас да страда.
Провлаченият изговор бе изчезнал от гласа ѝ; сега Алтея разговаряше с бингтаунски матриарх.
— Вече прекалено късно ли е да моля за помощ?
— Все още се намираме далеч от дома. Но аз ще говоря с всички живи кораби, с които се разминем. Ти не се опитвай да се намесваш. Не можем да сторим много, преди самата Вивачия също да се върне. Много се надявам да бъда там, когато това стане. За нищо на света не бих пропуснала това зрелище. Когато тя се върне, ние ще я попитаме за случилото се. Ако тя споделя твоето страдание, за което съм сигурна, тогава ще пристъпим към действие. В бингтаунското пристанище винаги има няколко живи кораба. Ние ще говорим със семействата си, а завръщащите се кораби също ще убедят своите близки. Ние ще накараме родовете си да окажат натиск върху твоето семейство. Крайната заплаха, разбира се, ще бъде отказът ни да плаваме. Надявам се, че няма да се стигне до това. Но ако се наложи, ще го сторим.
Алтея мълчеше.
— Над какво размишляваш? — попита я Офелия.
— Че изгубих почти година далеч от кораба си. За това време научих много неща и станах по-опитен моряк. Ала завинаги съм изгубила онези първи месеци от нейния живот. Ти беше права, Офелия. Аз съм безсърдечна. А може би съм просто глупава и страхлива. Не проумявам как съм могла да я оставя сама да се оправя с Кайл.
— Всички ние допускаме грешки, мила — меко я увери Офелия. — Иска ми се всички те да можеха да се оправят лесно като тази. Бъди уверена, че ние ще ти върнем кораба.
— Не зная как да ти благодаря.
Струваше ѝ се, че някакъв обръч е освободил гръдта ѝ — или че някакво бреме се е свлякло от раменете ѝ. До този момент Алтея не се бе замисляла, че е възможно живите кораби да изпитват подобна свързаност. Тя бе познавала единствено собствената си връзка с Вивачия. Не ѝ бе хрумвало, че самите кораби се сприятеляват едни с други. И че двете с Вивачия ще разполагат със съюзници в тяхно лице.
Офелия се изкикоти по обичайния начин.
— Все още не си ми отговорила на следващия въпрос.
Алтея поклати глава и се усмихна:
— В разговора ни ти ми зададе повече от три въпроса.
— Нищо подобно! — важно отвърна фигурата. — Аз те попитах единствено за името ти. Ти сама си каза останалото; момиче.
— Може би… Не, почакай. Ти ме попита защо не съм се обърнала към вас за помощ.
— Това не беше въпрос, а възклицание. Но дори и да го сметнем за питане, пак ми остава още един въпрос.
Девойката имаше основание да се чувства щедра.
— Задавай го тогава.
Офелия се усмихна, а очите ѝ пламнаха пакостливо. За секунда тя прехапа връхчето на езика си.
— Кой е тъмноокият мъж, който се явява в… интересните ти сънища?
Глава тридесет и втора
Буря
— Да опитаме така — предложи Уинтроу. Той отмести оковата колкото се може по-нагоре по пищяла, откъсна ивица от кърпата и внимателно я намота около разранения глезен на девойката, преди отново да отпусне оковата. — По-добре ли е?
Тя не отговори. В мига, в който юношата отдръпна ръка, робинята отново започна да трие крака си във веригата.
— Не, недей — тихо каза Уинтроу и докосна глезена ѝ. Девойката спря, но не каза нищо и не го погледна. Тя никога не му обръщаше внимание. След около още ден тя щеше да осакатее необратимо. А Уинтроу не разполагаше с никакви билки или масла, с които да я облекчи. Дори не разполагаше с истински превръзки. Можеше да разчита единствено на морска вода и на парцали.
Девойката непрекъснато протриваше сухожилията си. Тя изглеждаше неспособна да спре.