— Остави — мрачно го посъветва глас. — Тя е луда и не знае какво прави. И ще умре много преди да сме достигнали Калсид. С твоите грижи тя само ще страда по-дълго. Не ѝ пречи, това е единственият ѝ начин да намери спасение.
Уинтроу повдигна свещта и се огледа, но не можа да определи източника на гласа. В тази част на трюма той дори не можеше да крачи изправен. Намиращите се тук роби бяха почти неподвижни. А поклащането на Вивачия непрекъснато ги разместваше и караше кожата им да се трие в дъските.
Пленниците присвиваха очи срещу отблясъка на свещта, който им се струваше изгарящ. Уинтроу продължи по пътечката, като се стараеше да отбягва най-зацапаните участъци. Повечето от окованите не обръщаха внимание на присъствието им: те използваха цялата си сила, за да издържат. Но Уинтроу улови погледа на един роб, приклекнал сред оковите си.
— Мога ли да ти помогна? — попита го юношата.
— У теб ли са ключовете? — саркастично подметна един от близките клетници. А друг рязко се осведоми:
— Как така ти имаш право да се разхождаш насам-натам?
— За да мога да ви държа живи — отвърна Уинтроу. Страхливец. Той се боеше, че ако робите разберат, че той е син на капитана, ще се опитат да го убият. — Имам кофа с морска вода и кърпа, ако искаш да се измиеш.
— Дай парцала — грубо каза първият роб. Момчето потопи парчето плат и му го подаде. То очакваше, че окованият ще обърше лице и ръцете си. Мнозина от робите извличаха сила от това по-скоро символично умиване.
Но вместо това робът се извърна доколкото можеше, за да притисне влажната кърпа до рамото на съседа си.
— Вземи, примамко — шеговито каза той и внимателно попи подутото рамо на другия, който не отговори. — Онази вечер го ухапа плъх. Аз успях да го уловя и двамата си го поделихме. Но заради ухапването той не се чувства добре. — Очите му за момент уловиха погледа на Уинтроу. — Можеш ли да го изведеш? Щом ще умира във вериги, поне да умре на светло и на свеж въздух, на палубата.
— Точно сега е нощ — изтърси Уинтроу.
— Пак ще има чист въздух — отвърна след миг робът.
— Ще попитам — смутено каза Уинтроу, макар да се съмняваше, че наистина ще го стори. Моряците бяха започнали да странят от него. Той се хранеше и спеше отделно. Някои от тях го наблюдаваха със смесица от съжаление и отврата към сегашната му същина. Новите моряци, наети в Джамаилия, се отнасяха към него като към обикновен роб. Ако той се доближеше до тях, те ругаеха смрадта му и с обиди (а понякога и с ритници) го прогонваха. Не, колкото по-малко от вниманието на екипажа привличаше, толкова по-лесен бе животът му. Палубата се бе превърнала във външния свят. Тук, в трюма, беше неговият нов свят. Място на задушаващи миризми, на ръждавеещи от мръсотия вериги и тлеещи клетници. При изкачването си на палубата Уинтроу наистина попадаше в отделен мир, където хората се движеха свободно, крещяха и понякога се смееха, а стихиите можеха свободно да докосват лицата им. Всичко това удивляваше юношата. Него никой не принуждаваше да стои под палубата; той лесно можеше да се върне в рутината на корабната работа. Ала той не го стори. Веднъж докоснал се до този отвъден, този подземен свят, юношата не можеше да го забрави. Затова при всеки залез той пълнеше кофата си, събираше парцали и слизаше при робите, за да ги облекчи поне малко със солената си вода. Водата за пиене би била далеч по-приветствана, ала запасите от нея се пазеха зорко. Пък и солената вода бе по-добре от нищо. С нея Уинтроу промиваше рани, които самите клетници не можеха да достигнат. Те бяха прекалено много, за да може той ежедневно да се грижи за всички. Но правеше всичко по силите си, а сутрин се оттегляше изморен, за да спи през деня.
Юношата докосна крака на притихналия. Кожата му бе гореща. Смъртта скоро щеше да го освободи.
— Би ли го навлажнил отново? — помоли робът.
Нещо в акцента му се стори познато на Уинтроу. Той се замисли над това, докато напояваше кърпата с остатъка от морската вода. Вече нямаше смисъл да се преструва, че кърпата и водата са чисти. Но те поне предоставяха влага.
Робът я взе и обърса лицето на спътника си. Сетне сгъна парчето плат и навлажни собствения си лик.
— Благодаря ти — рече той и подаде парцала обратно.
Уинтроу го взе, потръпващ заради достигналата го догадка:
— Ти си живял в Същин, нали? Край Келпитонския манастир?
В отговор мъжът се усмихна чудато, едновременно наранен и зарадван от думите.
— Да — тихо каза той. — Така е. — И с още по-тих глас се поправи: — Така беше. Преди да бъда изпратен в столицата.