— Аз също бях там! — Уинтроу шепнеше думите, макар те да притежаваха настойчивостта на възклик. — Живеех в манастира, щях да бъда жрец. Понякога работех в овощните градини.
Той навлажни парцала и го подаде отново.
— Да, овощните градини — замислено каза робът и попи ръцете на другаря си. — През пролетта, когато дърветата цъфнеха, те приличаха на фонтани от цвят. Бели и розови. И благославяха с уханието си.
— Там жужаха пчели, но изглеждаше, че самите дръвчета трептят. А по-късно, когато цветчетата се отронеха, те покриваха с пъстротата си градините…
— А самите дървета започваха да зеленеят сред първите листа — прошепна робът. — Са да ме пази — неочаквано простена той. — Да не би ти да си демон, дошъл да ме измъчва, или пък пратеник?
— Нито едно от двете — каза Уинтроу и се почувства засрамен. — Аз съм обикновено момче с кофа морска вода.
— И не си жрец на Са?
— Вече не съм.
— Пътят към жречеството понякога е дълъг, ала поелият по него никога не го напуска.
Гласът на роба бе придобил наставнически ритъм. Уинтроу разбра, че това е цитат от светите писания.
— Но аз силом бях отделен от моя път.
— Никой не може да бъде отделен от пътя си. Всички животи отвеждат към Са. Всички сме призовани към свещеничеството Му.
Едва няколко секунди по-късно Уинтроу осъзна, че е обгърнат от мрак. Свещта бе угаснала, но той не бе обърнал внимание, зает да обмисля думите на роба. Всички хора били призовани към свещеничество? Дори Торг? Дори Кайл Хейвън? Не всички се отзоваваха на този призив.
Събеседникът му бе проследил лъкатушенията на мисълта му, защото заговори в мига, в който Уинтроу достигна до горното заключение:
— Върви, жрецо. Помагай на страдащите доколкото можеш, моли се за нас. А когато получиш шанса да сториш нещо повече, Са ще ти даде храброст.
Влажната кърпа отново се озова в ръката на Уинтроу.
— Ти също си бил жрец — тихо каза момчето.
— И все още съм. Аз съм един от онези жреци, които не се поддават на лъжливите учения. Никой не се ражда роб. Са никога не би допуснал това. — Той помълча за момент. — Вярваш ли в това?
— Разбира се.
— Те ни носят храна и вода само веднъж дневно. Раздаващите дажбите и ти сте единствените, които се доближават до нас. Ако разполагах с нещо метално, бих могъл да престържа веригите. Трябва да бъде инструмент, чиято липса няма да се забележи. Нещо метално, което ти би могъл да вземеш незабелязано — със заговорнически шепот обясни мъжът.
— Дори и да успееш да се измъкнеш, какво би могъл да сториш сам срещу целия екипаж?
— Ако успея да разкъсам дългата верига, мнозина от нас ще бъдат свободни.
— И какво ще правите тогава? — уплашено попита Уинтроу.
— Не зная. Ще се доверя на Са. Той те доведе при мен, нали?
Усетил колебанието на момчето, окованият додаде:
— Не се тревожи за това. Не готви планове. Са ще постави възможност на пътя ти; тогава ти ще я разпознаеш и ще се възползваш от нея. От теб ще искам единствено да помолиш Кело да умре на палубата. Стига да се осмеляваш.
— Осмелявам се — отвърна Уинтроу. Той все още бе обгърнат от мрак, но му се струваше, че в него самия отново припламва блясък. Той щеше да се осмели и щеше да поиска това. Какво можеха да му сторят? Нищо по-лошо от онова, което му бяха причинили до този момент.
Той разбра, че е усетил завръщането на смелостта си.
Опипом Уинтроу повдигна кофата.
— Трябва да вървя — рече той. — Но ще се върна.
— Зная, че ще се върнеш — тихо каза събеседникът му.
— Искала си да ме видиш?
— Нещо не е наред. Наистина не е наред.
— Какво? — уморено попита Гантри. — Пак ли заради змиите? Са ми е свидетел, че се опитах да ги прогоня, Вивачия. Само че е безсмислено да ги замерям с камъни сутрин, щом привечер изхвърлям трупове зад борда. Не мога да ги прогоня. Ще трябва да престанеш да им обръщаш внимание.
— Те ми шептят — притеснено сподели фигурата.
— Змиите разговарят с теб?
— Не всичките. Но бялата го прави. — Тя го погледна с измъчени очи. — Без слово, без звук. Нашепва ми и ме подтиква към… немислими неща.
Гантри с мъка сдържа веселието си. Немислими неща, изречени без думи. Всъщност, настоящата ситуация определено не беше забавна. А на моменти му се струваше, че нищо в живота му не е било забавно.
— Не мога да направя нищо — каза той. — Опитвах…
— Зная. Ще трябва да се оправя сама. Така и ще направя. Но не заради тях те повиках. Тази нощ ме тревожи нещо друго.
— Какво? — търпеливо попита помощникът. Той бе почти сигурен, че тя е полудяла. Което отчасти беше и по негова вина. Имаше моменти, в които му се искаше да престане да обръща внимание на думите ѝ: както би престанал да мисли за вайканията на робите. Но през останалото време смяташе, че е длъжен да изслушва брътвежите и безпочвените ѝ опасения. Защото онова, което той за удобство наричаше лудост, в действителност представляваше нейната неспособност да загърби концентрираното страдание, оковано под палубите ѝ. Страдание, в чието натоварване Гантри също бе участвал. Той бе наблюдавал монтирането на веригите, бе ръководил настаняването на живия товар, със собствените си ръце беше оковавал мъже и жени. Дори и сега той можеше да усети вонята на техния плен и приглушените им викове, долитащи изпод дъските, на които бе стъпил.