Може би самият Гантри беше побърканият: защото на колана му се поклащаше ключ, който помощникът продължаваше да не използва.
— Не зная какво е. Но става дума за нещо опасно.
Тя звучеше като трескаво дете, изпълващо мрака със страховити създания. Думите ѝ съдържаха неизречена молба за спасение.
— Сигурно е заради бурята. Всички я усещаме, морето започва да се вълнува. Ала тя не бива да те тревожи, ти си прекрасен съд. Лошото време не би те притеснило — окуражи я той.
— Не е заради бурята. Бих я приветствала, за да отмие вонята. Не от нея се боя.
— Тогава не мога да ти помогна. — Той се поколеба и зададе обичайния въпрос. — Искаш ли да ти доведа Уинтроу?
— Не, не го безпокой. Нека остане там, където е — каза Вивачия. С глас, който предпочиташе подминаването на тази тема.
— Добре тогава. Ако има нещо, с което бих могъл да ти помогна, веднага кажи. — И той понечи да ѝ обърне гръб.
— Гантри! Гантри, почакай.
Помощникът отново я погледна.
— Казах ти да си потърсиш друг кораб. Не си забравил, нали? Не си забравил, че ти казах да си вървиш.
— Спомням си — неохотно отвърна морякът. — Да, спомням си.
Той отново се извърна да си върви, при което се сепна от изникналия пред него силует. Гантри едва не извика. Чак в следващия миг той разпозна Уинтроу, защото парцалите на момчето се сливаха с тъмнината.
Самото момче бе пребледняло, което още повече подсилваше призрачното впечатление. Миризмата на робските помещения бе полепнала по него и заместникът неволно отстъпи. Той не обичаше да вижда Уинтроу, още по-малко нощем. Не обичаше, защото момчето се беше превърнало в жив символ на нещата, които Гантри бе избрал да подминава.
— Какво искаш? — троснато попита помощник-капитанът, стараещ се да прикрие уплаха си зад строгост.
— Един от робите умира. Бих искал да го доведа на палубата — просто отвърна юношата.
— И каква е ползата да го водиш тук, щом той така или иначе ще умре? — Струваше му се, че от суровостта има полза, затуй Гантри я задържа.
— А какво лошо има в това да го доведа? — тихо попита Уинтроу. — Вие така или иначе ще изнесете тялото му на палубата, за да го изхвърлите зад борда. Защо да не го изведем още жив, за да може да умре сред прохлада?
— Прохлада? Ти да не би да си хремав? Целият кораб се е вмирисал.
— За тебе може би е така. Ала за него въздухът на палубата би бил свеж.
— Не мога просто да извлека един роб и да го оставя на палубата. Няма на кого да възложа да го наблюдава.
— Аз ще остана с него — предложи Уинтроу. — Той не заплашва никого. Температурата му е толкова висока, че той просто ще лежи неподвижно, преди да умре.
— Треска? — остро попита Гантри. — Значи става дума за едно от задрасканите лица?
— Не, той е в предната част.
— Как се е разболял от треска? До този момент само сред задрасканите имаше треска.
Гневността в думите му обвиняваше Уинтроу.
— Другарят му смята, че е било заради ухапване от плъх. — Уинтроу се поколеба. — Би било добре да го отделим от останалите, за всеки случай.
Гантри изсумтя.
— Ти се опитваш да се възползваш от страховете ми.
Уинтроу го погледна в очите и попита открито:
— Можеш ли да ми посочиш една истинска причина да не изнесем клетника, та поне последните си моменти да изживее по-спокойно?
— Нямам излишни хора. Точно сега се задава буря. Искам всички дежурни да бъдат готови. А и скоро ще навлезем в един труден участък от този канал.
— Ако ми дадеш ключа, сам ще го изведа.
— Сам няма да можеш да извлечеш зрял човек.
— Ще накарам някой роб да ми помогне.
— Уинтроу… — нетърпеливо поде Гантри.
— Моля те — тихо се намеси Вивачия. — Моля те. Нека да го доведат.
Гантри сам не можеше да посочи причината за отказа си. Тази нищожна милост напълно се намираше по силите му, а въпреки това той се противеше. Защо?