Предотвратяването на пожара действително бе най-наложителното нещо. Но навсякъде около Уинтроу робите бяха започнали да се оживяват. Сред дрънчене веригата биваше освобождавана от нови и нови роби.
Той настигна фенера, изправи го и го повдигна далеч от опасния разлив. Едно от парчетата стъкло поряза крака му и го накара да изохка болезнено — възклицание, преминало в ужас при вида на един от освободените роби, започнал да удушава зашеметения Гантри.
— Не! — изкрещя той, ала робът вече стоварваше главата на първия помощник в скобата. Начинът, по който черепът на Гантри отскочи, показа на Уинтроу, че викът му е закъснял. Заместникът на капитана бе мъртъв.
А наоколо нови и нови пленници се изправяха на крака.
— Браво, момче — обърна се един от робите към втрещения Уинтроу и се зае да сваля ключа от колана на пресния труп. Всичко това се случваше толкова бързо; Уинтроу бе част от него, но не можеше да определи начина, по който се вписваше. Той не искаше да носи отговорност за смъртта на Гантри.
— Той не беше лош човек! — неочаквано извика Уинтроу. — Не трябваше да го убивате.
— Мълчи! — каза Са’Адар. — Ще привлечеш внимание преждевременно. — Той хвърли бърз поглед към тялото на Гантри. — Не може да е бил добър човек, щом е търпял случващото се на борда на този кораб. За отстраняването на жестокостта е нужно да се прибягва до жестокост — тихо додаде той.
Това не беше част от ученията на Са, които бяха известни на Уинтроу.
— Мисли — подкани го свещеникът. — Ти щеше ли да пристегнеш отново веригите ни? Ти, който сам носиш татуировка върху лика си?
За облекчение на Уинтроу тези питания се оказаха реторични — защото той не намираше отговор. Ако с пристягането на веригите щеше да спаси живота на Гантри, щеше ли да го стори? Ако с тази постъпка би обрекъл на робство всички тези хора, щеше ли да го стори? На тези питания той не можеше да си отговори. Загледан в застиналото лице на помощника, той реши, че и самият Гантри не би могъл.
Жрецът бе започнал да обхожда останалите вериги, за да ги отключва. Вълнението на освободените роби се сливаше с нарастващия устрем на бурята.
— Претърси джобовете на негодника, той може да носи ключа и за тези окови — дрезгаво прошепна някой, ала Уинтроу не помръдна. Той не можеше да помръдне. И смаяно наблюдаваше как двама роби сами се заеха да претърсват помощник-капитана. Друг ключ не бе намерен, ала ножът му и останалите дребни принадлежности бързо преминаха у живи собственици. Трети роб заплю трупа. А Уинтроу продължаваше да стои с фенер в ръка.
Свещеникът бе започнал да дава тихи наставления на хората около себе си.
— Все още се намираме далеч от свободата, ала ще успеем да си я отвоюваме, стига да постъпваме мъдро. Нека не вдигаме шум. Трябва да освободим колкото се може повече от другарите си, преди онези на палубата да се усетят. По численост ние ги превъзхождаме, само че веригите и слабостта ни ще ни пречат. Бурята обаче може да ни помогне. Има вероятност тя да ги задържи достатъчно заети, за да не забележат, преди да е станало твърде късно. — Той погледна към Уинтроу и му се усмихна. — Ела, момче, и донеси фенера. Все още не сме приключили с делото, възложено ни от Са.
Към останалите съзаклятници той рече:
— Ще трябва да ви оставим на тъмно, докато освободим останалите. Бъдете търпеливи, храбри и се молете. И помнете, че ако се раздвижите прекалено рано, обричате всички ни. И всичките усилия на този млад храбрец ще са отишли напразно. Да вървим, момче. Трябва да освободим всички останали, за да изненадаме екипажа. Това е единственият ни шанс.
Уинтроу тръгна напред. А по дъските над главата му вече се стоварваха първите капки на пороя. Отдавна назрявалите бури се разгръщаха.
— Бурята въобще не ме интересува. Искам кораба.
— Тъй вярно, сър. — По поетия дъх на Соркор личеше, че заместникът възнамерява да каже и още нещо, ала той премълча.
— Тръгваме след него — продължи Кенит. Той стоеше на средната палуба, загледан във водата, вкопчен за парапета с две ръце, като някакъв си сухоземен плужек. Далеч пред тях сребристият корпус на живия кораб разсичаше вълните. И ги подканяше подире си. — Имам добро предчувствие. Смятам, че този ще падне в ръцете ни.
Носът на Мариета се вряза в поредната вълна; пръските заляха палубата. Допирът на ледената вода бе приятен за трескавото тяло, ала заплаши да наруши равновесието му. Въпреки това Кенит успя да се задържи и да не изгуби стабилността на единствения си крак. При напускането на вълната корабът полетя надолу, пораждайки ново предизвикателство за осакателия си капитан. Патерицата му изтрополи върху дъските и се плъзна далеч, изтласкана от облизващите борда вълни. Самият капитан с мъка се задържа изправен, и то само като се вкопчи до болка в перилата.