Веднъж тя дори се бе осмелила да каже, че може би е време да възобновят търговията по Дъждовната река. Семейството им притежаваше и правата, и създадените контакти, а също и жив кораб. По времето на баба му и баща му това място бе представлявало главният източник на стоки за продан. Но след епидемията от чума Ефрън бе отказвал да навлиза в тази река. Липсваха конкретни доказателства, че болестта е дошла именно от Дъждовните земи. Пък и кой би могъл да определи мястото, където се заражда дадена зараза? Нямаше смисъл да се самообвиняват и сами да се лишават от най-доходния си участък. Ала Ефрън само бе поклатил глава и бе накарал съпругата си да обещае, че никога повече няма да повдига тази тема. Самият той нямаше нищо против Дъждовните Търговци и не отричаше екзотичността и красотата на стоките им. И въпреки това си бе втълпил, че човек не може да търгува с магия, дори и в съвсем незначителна степен, без да си плати за това. И добавяше, че би предпочел да мизерства, отколкото да рискува.
Първо тя бе продала ябълковата градина, заедно с малката винарна, с която тъй се бе гордяла. Лозите също бяха продадени, също мъчително: тях Роника бе закупила много скоро след сватбата си. В действителност това бе първата ѝ сделка, дълги години радвала я с процъфтяването на дърветата. Но сега, десетилетия по-късно, тя ги бе продала: сантименталността не бе ѝ попречила да осъзнае предложената ѝ цена. Приходите от тази продажба представляваха една година спокойствие. И така бе продължило. Войната и пиратите продължаваха да затягат финансовата примка около шията на Бингтаун, което бе принудило Ефръновата съпруга да жертва парцел след парцел в името на останалите имоти. Тази наложителност ѝ причиняваше срам: Роника произлизаше от рода Карок, друго от първите Търговски семейства в Бингтаун.
Нещата, които тя виждаше около себе си, пораждаха нови и нови тревоги. В Бингтаун навлизаха нови, стръвни прекупвачи, които изкупуваха старите земи и донасяха със себе си промяна. Именно те доведоха тук търговията с роби, в началото само като рядко и преходно пристанище преди крайната цел (Калсид), а впоследствие все по-оживено. Изглеждаше, че робите надминават всяка останала стока. И не всички от тях биваха отвеждани. Все повече и повече ниви и овощия биваха обработвани от роби. Разбира се, притежателите твърдяха, че става дума за доброволно продаващи труда си слуги, но всички знаеха как неефективните сред тези слуги често отпътуват към Калсид, за да бъдат препродадени. Сред тези работници започваха да се срещат хора с робски татуировки — друг калсидски обичай, придобил популярност в столицата и започнал да се просмуква в Бингтаун. Всичко това е по вина на тези новодошли, мрачно си помисли Роника. В Бингтаун те бяха пристигнали от град Джамаилия, ала атмосферата, която донасяха със себе си, изглеждаше внесена право от Калсид.
Официално законът в Бингтаун забраняваше притежаването на роби освен за препродажба, но това не изглеждаше да притеснява новодошлите. Няколко подкупа се оказваха достатъчни, за да могат данъчните чиновници на сатрапа да решат, че окованите пътници с татуирани лица в действителност са обикновена наемна ръка, а не роби. Съветът на Търговците се бе оплаквал напразно. Дори някои от семействата на първите заселници бяха започнали да пренебрегват закона против робовладелството. Хора като Давад Рестарт. Явно той не подбираше средства, за да оцелее в тези трудни времена. Самият той бе загатнал за тази промяна по време на един разговор миналия месец, когато Роника бе споделила с него тревогата си за пшеничните си поля. Привидно случайно той се бе впуснал в гласни размишления за степента, в която използването на роби намалявала разходите. Бе последвал намек, че той е в състояние да осигури набавянето на съответната работна ръка — само срещу малък дял от печалбите.
Роника се срамуваше да се замисля за изкушението, което беше изпитала тогава.
По време на нанасянето на последната противна разписка шумоленето на пола привлече вниманието ѝ — Рейч бе влязла в стаята. Роника я погледна. Толкова ѝ бе втръснало да гледа смесицата от гняв и тъга, неизменно залепена върху лицето на слугинята. Едва ли не младата жена очакваше от нея да отмени всичките сполетели я неправди. Толкова ли не можеше да види, че Роника си има достатъчно проблеми покрай умиращия си съпруг и финансовите затруднения? Старицата знаеше, че Давад е проявил искрено желание да помогне, изпращайки девойката при тях, но имаше моменти, в които ѝ се искаше глезлата просто да изчезне. Само че нямаше начин да се отърват от нея: без значение колко се дразнеше Роника от капризите ѝ, тя никога не би я изпратила обратно при Давад. Ефрън никога не бе одобрявал робството. От своя страна Роника смяташе, че това е нещо, за което повечето роби сами са си виновни. И въпреки това ѝ се струваше непочтително да изпрати в робство жена, която е помагала в гледането на болния ѝ съпруг. Без значение колко калпаво го е правила.