— Нима вече си ме отписала изцяло? Живият кораб се намира под носа ми, само въпрос на време да бъде заловен, а ти очакваш от мен да лежа в каютата си като някой инвалид? Проклета кокошка! Или ми помогни да ида до кормилото, или се пръждосвай.
Дори и с нейна помощ остатъкът от пътя до щурвала представляваше кошмар. По стълбицата Ета го извлече като чувал с картофи. Силата ѝ бе подхранена от гняв; когато чуканът се удари в едно от стъпалата (и Кенит едва не припадна от болка), тя не се извини. Към края на това пътуване жената го влачеше подире си като чаршаф, привързан около раменете ѝ. На кормилото невярващият Соркор прекара длан през лицето си и се вторачи в своя капитан.
— Аз ще поема кормилото. Живият кораб няма да успее да прекоси протока. Ще го нападнем преди острова. Нека хората ти бъдат готови да поемат контрол веднага след завземането му.
Далеч пред тях живият кораб се поклащаше сред вълните, произволно. Пореден трепет на вятъра донесе до тях отчаяните писъци на фигурата му.
Корабът се насочваше към западната част на канала.
Соркор поклати глава и каза:
— При тези условия няма как да го настигнем. — Той трябваше да крещи, за да надвика бурята. — Дори и да имахме излишен екипаж, пак не бихме могли да го превземем в тази буря. Откажете се, сър. Ще има и други живи кораби. Оставете този да посрещне ориста си.
— Аз съм неговата орис! — изрева Кенит в отговор. Предишният му гняв допълнително се разпалваше: целият свят и всички в него се противяха на волята му. — Аз ще поема кормилото. Познавам този проток, прекосявал съм го преди. Ти се погрижи да вдигнем още платна, за да се изравним с кораба. Когато го настигнем, ще се опитам да го тласна към плитчините. Не успея ли, ще се откажа.
До тях отново достигна женският писък, проточен и покъртителен в безнадеждността си.
— Дано някой я спаси — потръпна Ета и погледна към двамата. Дъждът бе прилепил косата към темето ѝ и захвърляше струите си към лицето ѝ като сълзи. — Аз съм достатъчно силна, за да поема кормилото. Ако Кенит стои до мен и ме напътства, двамата ще успеем да преведем Мариета.
— Разбрано — отвърна Соркор с готовност, накарала Кенит да проумее, че това е била същинската причина за колебанията на заместника. Помощник-капитанът не смяташе, че предводителят би могъл да се задържи сам край руля.
Кенит неохотно трябваше да признае, че тези притеснения най-вероятно са основателни.
— Именно — рече капитанът, преструвайки се, че това е било намерението му още от самото начало. Соркор се отдръпна. С известна неловкост Ета стисна кормилото. Кенит застана до нея, отпусна една ръка върху щурвала, за да ѝ помага, а с другата прегърна любовницата си през раменете. Тя бе напрегната, но и развълнувана. За момент пиратът имаше усещането, че е прегърнал самия кораб.
— Сега какво да правя? — извика тя през рамо.
— Просто задържай кормилото в това положение — обясни Кенит. — Аз ще ти кажа, когато трябва да правиш нещо.
Очите му не се отделяха от сребристия жив кораб.
Той я притискаше до себе си, а тежестта му, прилепена към гърба ѝ, представляваше не бреме, а защита срещу стихиите. Десницата му я бе обгърнала, стиснала лявото ѝ рамо. И въпреки това Ета изпитваше страх. Какво я бе накарало да обяви, че ще може да се справи с подобно нещо? Тя стискаше щурвала до болка, вцепенила ръцете си, за да противостои на внезапните движения на кораба. Навсякъде около нея имаше мрак, дъжд и дразнещ водите вятър. Недалеч пред тях проблясваха пръски — вълните се разбиваха в скали. Жената нямаше представа какво прави; корабът можеше да се насочва право към някоя от тези скали, без изобщо тя да осъзнава.
Гласът на Кенит започна да изпълва лявото ѝ ухо. Той говореше спокойно, напук на бурята, почти шепнешком.
— Няма нищо сложно. Гледай право напред. Опитай се да почувстваш кораба чрез кормилото. Точно така. Отпусни ръце. С такова напрежение няма да успееш да реагираш навреме. Така. Усещаш ли кораба? Той ти говори, нали? Чия е, чуди се той, чия е тази лека ръка върху кормилото ми? Затова дръж стабилно, за да го успокоиш. На моменти отпускай и му позволявай да се ориентира сам.
Това беше гласът на онзи Кенит, който говореше само на нея, тих и насърчителен. Сега тя имаше възможност да сподели обичта му към кораба, насочван през бурята — и това тяхно сливане на волите ѝ предоставяше нова и безпрецедентна близост до любимия. Стиснала кормилото, Ета изпитваше сила, каквато не бе познавала никога преди. Над нея долитаха виковете на Соркор — под неговите напътствия пиратите подреждаха платната в непозната за нея последователност, която Ета неочаквано се почувства решена да разбере. Тя можеше да я разбере. И щеше да го стори. Защото ръката на Кенит продължаваше да я обгръща, тежестта му продължаваше да я предпазва, а тихият му глас я наставляваше.