Ета присви очи. Студените капки се превърнаха просто в част от усещането, не нещо приятно, но не и нещо, от което трябва да се страхува. Тези струи също бяха част от живота ѝ — живот, който я отнасяше напред с бързината на течение и я превръщаше в нещо ново, достойно за уважение.
— Защо нещата не могат винаги да бъдат такива? — в един момент попита тя.
Кенит се престори на изненадан и с по-висок глас запита:
— Какво? Нима предпочиташ бурята, която заплашва да ни запрати към Прокълнатите скали, пред спокойните води?
Тя се засмя, все така обгърната от прегръдката на своя любим, бурята и онзи нов живот, в който Кенит я беше потопил.
— Ти си моята буря — каза Ета. И с по-тих глас додаде на себе си: — А аз искам да бъда носена от стихиите ти.
Глава тридесет и трета
Ден на разплата
Уинтроу бе запознат със съществуването на религии, проповядващи за места, населявани от всевластни демони, които измъчвали хората до края на вечността. Настъпилата буря определено бе превърнала кораба в подобен задгробен свят, чиито двуноги обитатели се мятаха отчаяно. Наставленията на Са не включваха вярата в такива места. Уинтроу вярваше, че хората сами си създават мъченията, без някаква намеса от страна на върховния бог, който се ограничаваше да ги наблюдава натъжено. И тази нощ той бе получил възможност да се убеди в правотата на това учение. Защото всички на борда бяха създания на Са.
Ала не виещият вятър или пронизващият дъжд проливаха кръв и отнемаха животи. Единствено човеците на борда правеха това, единствено едни на други. Това нямаше как да бъде дело на Са. Тази всеобща гибел далеч не подхождаше на божеството.
Още от мига, в който Са’Адар бе запратил фенера към Гантри, ситуацията се бе изтръгнала от ръцете на Уинтроу. Той не бе започнал това клане; той не беше виновен. Дори не помнеше да е вземал някакво решение. Помнеше единствено, че е последвал свещеника и му е помогнал да освободи останалите роби. Така бе трябвало да постъпи. А бе ли трябвало да предупреди баща си и екипажа? Не, Уинтроу нямаше да си задава този въпрос, нямаше да му позволи да съществува. Той нямаше вина за издъхващите. Никаква вина, не спираше да си повтаря той. Какво би могло да стори едно момче, за да спре този дълго клокочил в притаение поток на ненавист? Събитията го бяха понесли като отронил се лист сред буря.
Дали и Гантри би подкрепил това мислене?
Двамата със Са’Адар бяха освобождавали най-евтините роби, в най-долното ниво, когато бяха доловили крясъците. В припряността си да се присъединят към битката току-що освободените буквално бяха стъпкали Уинтроу. Са’Адар бе отнесъл фенера със себе си, оставяйки юношата сред пълен мрак. И сега момчето си проправяше път сред омерзения трюм, блъскайки се в телата на роби, които бяха прекалено слаби или прекалено уплашени, за да се присъединят към въстанието. Имаше и такива, които също крачеха насам-натам, подвикваха и се опитваха да разберат какво се случва. А Уинтроу продължаваше да се блъска из мрака, без да намира стълбицата, отвеждаща към палубата. Той познаваше всяко кътче на този кораб. Ала ето че Вивачия се бе превърнала в непрогледен лабиринт, изпълнен със смрад, смърт и ужасени люде. Над главата си юношата чуваше трополенето на стъпки, а също и крясъци. Гняв, страх и предсмъртна агония.
Към тази суматоха се присъедини нов писък, чието ехо отекна в целия съд и се превърна в източник на нов ужас сред товара.
— Вивачия — промълви Уинтроу. И повтори повика си, този път високо, с надеждата, че тя ще го чуе и ще знае, че той идва. Протегнатите му ръце най-сетне откриха стълбицата.
Почти веднага след излизането си той се натъкна на първия си труп. Майлд стоеше притиснат в един от люковете. Полумракът и дъждът криеха начина, по който младият моряк е бил убит, ала не оставяха съмнение в застиналостта му. Уинтроу коленичи край него. Наоколо долитаха звуците на битка, ала юношата не им обръщаше внимание, съсредоточен единствено в смъртта пред себе си. Гръдта на Майлд все още бе топла. Студеният дъжд и морските пръски вече бяха успели да охладят ръцете и лицето му, но тялото отдаваше топлината си по-бавно.
Край него продължаваха да умират роби и моряци. Смърт, която биваше изживявана от Вивачия. От отделилата се от него Вивачия.