Едновременно с това осъзнаване Уинтроу вече скачаше на крака и се отправяше към носа. На средната палуба лежаха останките от платнения навес, в който бяха започнали да спят някои от моряците — предпочитащи студа и дъжда пред смрадта на трюмовете. Сред тези останки сега се сражаваха хора: мястото за почивка се бе превърнало в полесражение, веригите от робските окови се бяха превърнали в оръжие.
— Спрете! — крещеше втурналият се Уинтроу. — Корабът няма да може да го понесе! Трябва да спрете!
Ала никой не му обръщаше внимание. Върху дъските на палубите лежаха тела, някои застинали, други все още потрепващи. Младият свещеник прелиташе над тях. В момента той с нищо не можеше да им помогне. Можеше да помогне единствено на кораба, започнал да го зове.
Уинтроу се препъна в нещо, което несъмнено представляваше труп. Той отново се изправи, избегна посегналия да го сграбчи моряк и продължи да напредва към предната част на кораба. Най-сетне ръцете му откриха стълбицата на носовата палуба.
— Вивачия! — извика момчето. Сред бурята гласът му звучеше нищожен. Но въпреки това тя го чу. И продължи да го зове, този път в отговор: измъчвано от кошмари дете, умоляващо за своя родител.
Заедно със стъпването му на палубата корабът се вряза в огромна вълна. Този тласък накара Уинтроу да залитне назад. В последния момент юношата успя да се вкопчи за стълбата и да прогони нахлулата в дробовете му вода. При оттеглянето на вълната той отново се стрелна напред. Този път успя да достигне носа и да се вкопчи в перилата. Тъй като вече не споделяше усещанията на фигурата, погледът беше единственото възприятие, което го свърза с очертанията ѝ.
— Вивачия!
Тя не отговори веднага. Юношата се вкопчи в перилото и отчаяно протегна мисълта си към нея. Нейното съзнание се отзова благодарно, с готовността на диреща ръка в студена нощ. Умът на Уинтроу се изпълни с изпитвания от нея ужас.
— Те убиха Комфри! Никой не стои на кормилото!
Струи солена вода заляха фигурата и момчето. Палубата от магическо дърво подскочи под краката му. Уинтроу отново трябваше да се бори, за да остане на борда. И в същото време трябваше да издържа страданието, което тя изпитваше. И по нов начин да изпита безпомощността на кораба, изпълнен със смърт и изоставен на капризите на бурята. Никой от моряците не бе останал на поста си: оцелелите от екипажа се бяха барикадирали в юта, където се отбраняваха. Останалите умираха върху палубата… На Уинтроу се струваше, че всеки угаснал живот отнема частица от Вивачия.
Едва сега той истински осмисляше мащабите на стихията, сред която плаваше, и крехкостта на кораба, поел сред нея.
— Какво да направя? — попита Уинтроу, надигащ се от поредното рухване на палубата.
— Върви на кормилото! — надвика вятъра тя. И изрева. — И им кажи да престанат да се убиват едни други, или, кълна се, всички те ще измрат!
Юношата обърна гръб на носа, напълни дробовете си и на свой ред извика към сражаващите се:
— Чухте какво каза тя! Тя ще убие всички ни, ако не престанете веднага! Нека онези от вас, които умеят, да се заемат с платната, иначе никой от нас няма да доживее утрото! А мен пуснете да ида до кормилото!
Към тях се понесе поредна вълна. Нейните води блъснаха Уинтроу в гръб и го понесоха със себе си. Той се озова обгърнат от течен напор, чийто устрем можеше да изблъска, ала не и да предостави опора. Може би вълната вече го бе изхвърлила извън борда? Нямаше как да се разбере.
Момчето отвори уста да изкрещи, но вместо това се нагълта със солена вода. В следващия миг вълната го блъсна в парапета на левия борд. Жрецът успя да се вкопчи в него и да се задържи, противно на желанията на водата. Край него прелетя роб, понесен от същата вълна. Клетникът не успя да се вкопчи по подобен начин, а само закачи стената, преди да изчезне отвъд нея.
Водата се оттече, оставила хлъзгава палуба подире си. Сражавалите се в средната част лежаха върху дъските и плюеха вода. В първия възможен момент Уинтроу се изправи и продължи към кърмата. Досущ като насекомо, озовало се в локва, помисли си той. И неговите собствени усилия отразяваха онзи инстинктивен стремеж на всички живи създания да продължат съществуването си.
Повечето от останалите на палубата не бяха моряци — това личеше по начина, по който те се бяха вкопчили във въжетата и перилата. Всяка връхлетяла вълна представляваше ужас за тях. Те явно бяха успели да намерят ключ за оковите си, защото някой от тях бяха с необременени крайници. Други все още не бяха свалили веригите си, издавайки плашеща привикналост.
От люковете плахо надничаха лица, които се обръщаха с питания и съвети към струпалите се на палубата. При появата на всяка вълна тези роби се оттегляха, без да обръщат внимание на водата, стичаща се в трюма. Поклащането на кораба разместваше трупове на моряци и роби. Уинтроу невярващо се взираше в тях. Нима те се бяха сражавали за свободата си, за да се удавят? Нима бяха убивали екипажа напразно?