До него достигна гласът на Са’Адар:
— Ето го и нашето момче. Уинтроу, ела тук! Негодниците са се затворили вътре. Има ли някакъв начин да ги накараме да излязат?
Той бе събрал група победоносни задраскани лица пред вратата на офицерските помещения. Въпреки бурята, те изглеждаха готови за още смърт.
— Всички ще се удавим, ако не достигна кормилото! — извика им Уинтроу. В следващите си думи той се постара да вложи мъжки авторитет. — Не убивайте повече, иначе морето ще избие всички ни! Позволете на оцелелите моряци да излязат и да се заемат със задълженията си. Корабът непрекъснато се пълни с вода!
Поредната вълна го накара да се вкопчи в кърмовата стълбица. Под ужасения му поглед водата ѝ се вля през отворените люкове, досущ като наливана бира. Дори пяна имаше.
— И затворете капаците! — изрева Уинтроу. — Нека онези в трюма да започнат да изпомпват водата, иначе ще се удавят първи! — Той се огледа. — Освен това трябва да свием платната, за да не ни блъска толкова бурята!
— Да се качвам там? Забрави! — гръмко възрази един от робите. — Не съм свалил оковите, за да захвърля живота си по такъв начин!
— Тогава морето само ще ти го отнеме! — изкрещя му Уинтроу. Заради напрежението гласът му бе станал по момчешки писклив.
Неколцина от робите правеха неумели опити да затворят люковете, но повечето не помръдваха. Не им се искаше да се разделят с каквато опора бяха намерили.
— Скали! — изпищя Вивачия! — Уинтроу, върви на кормилото!
— Пуснете моряците. Обещайте им пощада, ако те ви спасят! — кресна юношата към Са’Адар и бързо се закатери.
Комфри бе умрял на кормилото, поразен в гръб. Убиецът дори не си бе направил труда да отмества тялото, все още облегнато на щурвала. Единствено тази тежест бе попречила на кораба да се мята с още по-голяма произволност.
— Прости ми — промълви Уинтроу, докато отделяше отпуснатото тяло от последния му пост. Подир това той се приближи до кормилото и рязко спря въртенето му. — Кажи ми какво да правя! — изкрещя той с най-силния глас, на който бе способен. Надяваше се, че гърдите му крият достатъчна сила.
— Дясно на борд! — отвърна му викът на Вивачия. Нейният глас го намери не само с помощта на вятъра, но и завибрира през ръцете му. Той осъзна, че кормилото е изработено от магическо дърво.
Може би тази му постъпка представляваше прегрешение пред Са, ала въпреки това Уинтроу подири единението си с кораба. И изостави опасенията, че с подобна постъпка рискува да изгуби себе си.
— Спокойно — прошепна ѝ той. Връзката между двамата веднага се изостри в отговор на постъпката му. Сега Уинтроу изпитваше бурята чрез самия корпус на Вивачия. Нейното тяло се превърна в част от него.
Кормилото бе съобразено със силата на зрял мъж. Уинтроу бе наблюдавал процеса, а на няколко пъти лично бе заставал зад руля, но само в спокойно време. И винаги в присъствието на човек, готов да му се притече на помощ. Сега му се налагаше да набляга с цялата си тежест, за да го извърта. Всеки извоюван румб представляваше за него една малка победа, ала юношата подозираше, че действията му не са достатъчно бързи. Пред себе си той съзираше единствено мрак. Бурята ги обгръщаше с празнота. По нищо не личеше, че се намират сред скалист проток.
И единствено Уинтроу и корабът полагаха усилия да се спасят. Всички останали бяха прекалено заети да се избиват едни други.
— Трябва да ми помогнеш — каза той. Не беше нужно да крещи; знаеше, че тя ще почувства изреченото. — Ще трябва сама да се оглеждаш за вълни и скали и да споделяш с мен знанието си.
От кораба продължаваха да долитат крясъци. Някои от гласовете бяха приглушени — очевидно робите преговаряха с оцелелите от екипажа. По гнева в долитащите думи ставаше ясно, че скорошно разбиране надали щеше да бъде постигнато.
По тази причина Уинтроу престана да мисли за тях.
— Всичко зависи от двама ни, милейди — тихо ѝ каза той. — Само от нас. Да се постараем да останем живи. — И момчето стисна щурвала.
Може би усетеният от него прилив на сила представляваше нейния отговор, а може би бе израз на собствената му решителност. Във всеки случай Уинтроу стъпи уверено, опълчвайки се на мрачината на бурята. Вивачия мълчеше, ала думи не бяха и необходими: чрез нея той сам усещаше положението на кораба. Издутите платна затрудняваха повратливостта, ала срещу тях Уинтроу не можеше да стори нищо.