Капките дъжд запазваха честотата си, но вече не бяха толкова тежки. Първият намек на зората започваше да посивява небето. Но кормилото също се промени: то започна да реагира по-мудно.
— Течението ни понесе! — извика му Вивачия. — Пред нас има скали! Този канал ми е познат, не бива да навлизаме в него. Сама не бих могла да преодолея скалите!
До слуха му достигна дрънчене на верига и изтрополяването на тяло. Уинтроу хвърли бърз поглед към неколцината, които се приближаваха към него. Сред тях пристъпваха оковани.
Когато достигнаха Уинтроу, някой от робите блъсна вървящия най-отпред. Окованият тежко се стовари на колене.
— Той каза, че ще застане на кормилото и че ще ни преведе, ако го пощадим — прогърмя Са’Адар. С по-тих глас жрецът додаде: — Казва, че без негова помощ не бихме могли да преминем, защото само той познавал пътя през този проток.
Мъжът бавно се изправи на крака. Едва сега Уинтроу разпозна, че това е Торг, до този момент прикриван от мрака. Ризата на помощника бе разкъсана.
— Ти? — невярващо се засмя Торг. — Ти си ни причинил това? — Той поклати глава. — Не вярвам. Ти си достатъчно подъл, но не ти стиска. Може да стоиш пред кормилото и да се правиш, че корабът ти принадлежи, но не би могъл да го завземеш.
Без да се смущава от веригите и наобиколилите го сурови лица, той плю.
— На теб не ти стискаше да го вземеш дори и когато той ти беше поднесен на сребърна тепсия — избухна Торг. По начин, издаващ дълго стаяван гняв. — О, да, зная за предложенийцето на баща ти. Той искаше да те направи първи помощник, когато навършеше петнадесет. Без да му пука, че аз седем години се бъхтах за него. Не, нека дъртият Торг да върви по дяволите, нека Гантри да стане капитан, а едно бозайниче да стане негов помощник.
Той се засмя.
— Но Гантри е мъртъв. Поне така ни казаха те. Баща ти и той се е запътил натам. — Помощникът скръсти ръце. — Виждаш ли онзи остров край десния борд? Това е Кривият остров. Трябваше да го заобиколиш откъм другата страна. Сега ни очакват скали и течения. Така че ако искате на кормилото на тази кофа да застане истински мъж, съветвам ви да се отнасяте любезно към милия Торг. И да му предложите нещо повече от собствения му живот в отплата.
Помощникът бе започнал да се усмихва широко, убеден, че робите се нуждаят от него, което го поставя в позиция да отправя всякакви искания.
— И по-добре прибавете бързина към тази любезност, защото много скоро ще достигнем скалите.
Моряците сред групата — нови хора, наети от Джамаилия — страхливо поглеждаха напред.
— Какво да правим? — обърна се Са’Адар към Уинтроу. — Можем ли да му имаме доверие?
Ако не беше опасността, пропиваща момента, юношата би се изсмял. Те се обръщаха към него. Поставяха оцеляването на целия кораб върху неговите плещи.
Уинтроу погледна към просветляващото небе. Двама роби пълзяха сред платната в напразен опит да ги свият. Са да им е на помощ!
След това момчето се обърна към самодоволното лице на помощника. Дали Торг бе способен да вреже кораба в скалите, за да си отмъсти? Нима някой бе способен да стигне тъй далеч в отмъщението, че да захвърли собствения си живот?
Татуировките върху лицето на Уинтроу пламнаха.
— Не — каза момчето. — Аз не му вярвам. По-скоро бих го убил, отколкото да му отстъпя кормилото на моя кораб.
— Безполезните умират — процеди един от робите.
— Не, почакайте… — извика Уинтроу, ала вече бе прекалено късно. С небрежното движение на земеделец, размахал вила, робът повдигна едрия моряк над главата си и го хвърли през борда. И това беше краят на Торг. Помощникът бе изчезнал, без дори да има време да изкрещи. С една своя дума Уинтроу бе решил съдбата му.
Останалите моряци бяха рухнали на колене и му се молеха да ги пощади. При тази гледка Уинтроу изпита отвращение. Ала то не беше насочено към тях.
— Освободете ги и ги пратете да свиват платната — нареди той на Са’Адар. И се обърна към моряците. — Приберете колкото се може повече платна. И ми кажете, ако видите скали.
Това беше глупаво нареждане, безполезно нареждане. Двама моряци не бяха достатъчни за кораб с подобна големина.
Са’Адар се зае да им сваля оковите, а Уинтроу попита:
— Къде е баща ми? Той жив ли е?
Неразбиращите погледи на робите го накараха да си припомни, че те не знаеха. Вероятно баща му бе забранил на хората си да обсъждат случилото се със сина му.
— Къде е капитан Хейвън? — поправи се момчето.