Майка ѝ стовари гърненце с мед на масата пред нея.
— Благодаря — разсеяно каза Малта и започна да маже филията си.
Може би Керуин щеше да започне да ревнува…
— Ще ме оставите ли жив? — тихо попита Кайл Хейвън.
Зората беше започнала да багри небето. Капитанът бе задал въпроса си с равен глас, ала в думите му се бяха прокраднали острота и страх. Уинтроу долови и умора. Дългата нощ почти бе приключила и опасният участък бе останал зад тях. Въпреки това за прекосяването му бяха отишли общите усилия на Кайл и Уинтроу, цялата бдителност на Вивачия и взирането до болка на моряка от гнездото.
Уинтроу трябваше да признае, че баща му е упорит. Макар и ранен, той бе помогнал за превеждането на кораба. А сега питаше сина си за следващата си съдба. Сигурно това бе мъчително.
— Ще сторя всичко по силите си, за да останеш жив. Това мога да ти обещая. — Уинтроу погледна към Са’Адар, който все още стоеше облегнат на кърмата. Каква ли тежест щяха да имат думите на юношата в последващите решения? — Виждам, че ти не ми вярваш. Ала твоята смърт би ме наскърбила. Аз тъжа за всички, погинали на борда.
Кайл се взираше право напред.
— Един румб надясно — каза той.
Синът му измени курса. Над тях се разнасяха виковете на покатерилите се сред платната: те спореха помежду си за нужните действия и за начина, по който те трябва да бъдат извършени. Баща му беше прав. Нямаше как да продължат да плават само с двама моряци на борда.
— Помогни ми, корабе — почти беззвучно изрече той. — Помогни ми да разбера какво да правя.
Нейният уморен отговор не излъчваше увереност, но съдържаше доверие.
— Зад нас има друг кораб, който ни настига бързо — каза Са’Адар, загледан през сивкавата пелена на дъжда. — Той плава под Гарвановия стяг! Са наистина се грижи за нас!
Жрецът не криеше радостта си. Той свали парцаливата си риза и започна да я размахва към другия съд.
— На кормилото стои някакво момче! — извика Соркор. Бурята бе утихнала, дори дъждът се успокояваше, но помощникът продължаваше да крещи. — А по палубите им има тела. Мисля, че на борда е избухнал бунт.
— Още по-добре… за нас — високо отвърна Кенит. Викът му костваше голямо усилие. Той се чувстваше толкова уморен… — Пригответе се за абордаж. Ще се прекачим веднага щом навлязат в широкото.
— Платната им са пълна каша, но момчето се справя добре. Почакайте! — невярващо възкликна Соркор. — Капитане, те ни дават знак. Искат да се изравним с тях.
— В такъв случай нека отвърнем на молбата им. Бъди готов да поведеш хората си… Не. Чакай. Аз ще ги поведа лично. Ганкис, ела да поемеш руля. Ета, къде ми е патерицата?
Истина беше — корабът го чакаше, късметът му бе проработил. Кенит бе вярвал в него, не се бе отказвал, и ето че красивият жив кораб го очакваше.
При изравняването си с другия съд пиратският капитан получи възможност да го огледа добре. Никога през живота си не беше виждал нещо по-красиво. Средната палуба бе покрита с тела и заплетено платнище, а платната бяха набрани като полата на курва, ала сребристият корпус все така проблясваше, а изящните очертания бяха наслада за окото.
Кенит залитна, навреме подхванат от Ета. Застаналият на кормилото Ганкис го погледна особено, отчасти със състрадание, отчасти със страх.
— Не зная къде е паднала. Ела, ще те заведа до перилата. — Жената изсумтя от усилие. Когато подскачащият Кенит най-сетне достигна тази опора, тя продължи тихо: — Мили, трябва да си починеш. Нека Соркор се погрижи за кораба.