— Спокойно, милейди — каза ѝ той, макар на свой ред да изпитваше притеснение. Не им беше останал екипаж, който да се противопостави на това залавяне. Ала Уинтроу така и не би могъл да понесе още кръвопролития. Невидимата тежест на умората го притискаше. И все пак юношата не напускаше кормилото.
От приближилия се кораб започваха да се прекачват моряци в пъстри дрехи. Някой бе започнал да издава заповеди, както към тях, така и към робите. С бързина и дисциплина, които изглеждаха почти вълшебни, по мачтите започнаха да се катерят хора. Платната веднага бяха подредени. Задрънча котвената верига. Под нарежданията на този авторитетен глас робите се отдръпнаха, за да не пречат на пиратите.
Уинтроу продължаваше да стои неподвижно. И да се надява. У него започваше да се заражда чувство, което много се доближаваше до облекчение. Тези пирати завземаха неговия кораб, но поне бяха опитни. Вивачия се намираше в ръцете на истински моряци.
Чувството не успя да укрепне: в следващия миг отвъд борда започнаха да изхвърчат тела. Белезникавата змия, която Уинтроу смяташе за изчезнала, отново изникна на повърхността и разтвори паст. Още няколко змии, цветни, надникнаха на известно разстояние от кораба, за да се вторачат в него едновременно предпазливо и любопитно. Едно от чудовищата наостри гривата си и нададе предизвикателен рев.
При вида им Вивачия изпищя.
— Не! Прогонете ги! Не хвърляйте Гантри на тези твари! Уинтроу! Накарай ги да спрат!
В отговор долиташе смях.
— Трябва да отида при нея — каза Уинтроу, поглеждайки към баща си. — Ти остани тук.
Кайл изсумтя.
— Няма смисъл да си правиш труда. Ти вече я изгуби, като позволи на пиратите да я превземат, вместо да направиш нещо. Както не ни предупреди за въстанието на робите. — Той поклати глава. — За един момент снощи си помислих, че съм грешал за теб. Но излиза, че съм бил прав.
— Също както не се възпротивих да превърнеш моя кораб в съд за роби — горчиво изтъкна Уинтроу. — Боя се, че аз също съм бил прав.
Юношата се отдели от кормилото и се отдалечи, без да се обръща. Заради кораба, каза си той. Правя го заради кораба. Той не оставяше ранения си баща сам, защото го мразеше. Не го оставяше там с полунадеждата някой да го убие. Правеше го, защото корабът се нуждаеше от него.
Достигнал средната палуба, той се постара да си проправи път незабелязано сред струпаните роби.
Дневната светлина подчертаваше цялата мизерия на тези създания, до този момент скривана от мрачината на трюмовете. Те бяха облечени в парцали, които почти не скриваха охлузената от веригите и триенето на дъски кожа. Недохранването бе превърнало мнозина в скелетоподобия. Някои от тях се бяха преоблекли в дрехи, задигнати от телата на мъртвите или техните каюти. Белязаните лица се бяха издокарали в гардероба на капитана. Те изглеждаха най-спокойни и уверени — мнозина други притежаваха погледите на неотдавна освободени скотове.
Корабните запаси с храна също бяха станали достояние на робите: на палубата бяха изтъркаляни бъчви със сухари, чието съдържание биваше разграбвано с шепи. И то с движения, които още не бяха привикнали към отсъствието на вериги. Личеше, че те ще се нуждаят от известно време, за да си върнат отнетата им човечност. За да се отърват от животинската същина на погледите си.
Уинтроу се стараеше да се слее с робите, да изглежда като един от тях. Са’Адар и останалите предводители на бунта стояха в средата на кораба, за да приветстват пиратите. Свещеникът говореше с трима от тях. Юношата дочу няколко думи: приветствия и благодарности. Тримата пирати не изглеждаха особено впечатлени. Високият дори имаше отвратен вид. Уинтроу бе съгласен с него.
Вниманието му се задържа върху тази сцена за съвсем малко време. В момента го интересуваше единствено Вивачия. Нейните напразни молби бяха стихнали до неразбираемо стенание. На подветрената страна на кораба стояха двама роби, които изхвърляха труповете на мъртвите моряци и роби. Двамата коментираха единствено лакомията на бялата змия, която не спираше да ги поглъща. За момент Уинтроу зърна политащия отвъд борда Майлд. И завинаги щеше да помни босите крака, изчезнали сред челюстите.
— Нека Са ни прости — прошепна той и започна да се изкачва към носовата палуба.
— Доведи капитан Хейвън — обяви гласът на Са’Адар, насочен към един от робите. Уинтроу се поколеба за миг, но довърши изкачването си и се затича към носа.
— Тук съм, Вивачия — каза той.
— Уинтроу! — Тя се обърна към него и протегна ръка. Момчето се приведе, за да я докосне. Лицето ѝ изглеждаше съкрушено от страх и шок. — Толкова много мъртви — прошепна тя. — Толкова много умряха през нощта. И какво ще стане с нас сега?