— Не зная. Но ти обещавам, че никога повече не бих те напуснал доброволно. И ще сторя всичко по силите си, за да предотвратя нови убийства. Но ти ще трябва да ми помогнеш.
— Как? Никой не ме слуша. Те не ми обръщат никакво внимание. За тях аз съм нищо.
— Но за мен ти си всичко. Бъди силна.
Откъм средната палуба долетя рев, бързо преливащ в животински.
— Баща ми е там — каза Уинтроу. Не му трябваше да се обръща. — Трябва да го оставим жив.
— Защо?
Рязката острота на гласа ѝ бе смразяваща.
— Защото му обещах. Той ми помогна. Помогна и на теб. Въпреки всички наши неразбирателства, той ми помогна да те преведа през скалите. — Уинтроу си пое дъх. — И заради онова, което бих изпитал, ако просто стоя и им позволя да убият баща ми. Заради онова, в което бих се превърнал тогава.
— Не можем да направим нищо — горчиво каза тя. — Аз не успях да спася Гантри, не успях да спася Майлд. Дори Финдоу, който свиреше така хубаво, не смогнах да спася. Покрай мъченията, които тези роби са изпитали, те са се научили единствено на равнодушие към страданието. Болката е единствената монета, с която те се разплащат. Нищо друго не придобива значение за тях, нищо друго не би ги заситило. — Думите ѝ започваха да придобиват истеричност. — С това ме изпълват те, със собствената си болка, с жаждата си за болка…
— Вивачия — меко я прекъсна Уинтроу и продължи с по-твърд глас. — Чуй ме. Ти ме изпрати под палубата, за да си припомня кой съм. Зная, че беше така. И ти имаше основания да постъпиш така. Сега е твой ред да си припомниш коя си. И кой е плавал с теб. Спомни си тази храброст, тя ще ни е нужна.
Сякаш в отговор на казаното до тях достигна гласът на Са’Адар.
— Уинтроу! Ела тук. Баща ти твърди, че ти ще се застъпиш за него!
Уинтроу си пое дъх. Още един. И още един. Той откри себе си в центъра на всичко, откри Са в центъра на себе си. Припомни си, че Са е всичко и че всичко е Са.
— Не се крий! — прогърмя свещеникът. — Ела тук. Така нарежда капитан Кенит.
Уинтроу отметна перчем, изпъна рамене и се приближи до ръба на предната палуба.
— Никой няма право да нарежда на борда на моя кораб! — с ясен глас обяви той.
— На борда на твоя кораб? Ти, поробен от собствения си баща, обявяваш този кораб за свой?
Тези думи не дойдоха от пиратите, а от Са’Адар.
Отговорът на Уинтроу не беше насочен към него, а към пиратите, които бяха повдигнали глави.
— Този кораб ми принадлежи и аз принадлежа на него. Обвързва ни кръвта. И ако смятате, че подобна връзка може да бъде оспорена, попитайте баща ми. — Той си пое дълбок дъх и се постара да изрече следващите думи от самата си същина. — Живият кораб Вивачия е мой.
— Доведете го — отвратено се обърна Са’Адар към най-близките роби.
— Докоснете ли го с пръст, всички вие ще умрете! — изрева Вивачия.
Уплахът беше напуснал тона ѝ, сега тя говореше с гласа на разгневена предводителка. Макар и със спусната котва и все още обвързана от абордажни куки, тя започна да се разклаща.
— Вие ме скверняхте с мръсотията си, а аз не се оплаквах. Вие заляхте палубите ми с кръв, кръв и смърт, които ще трябва да нося завинаги със себе си, а аз не сторих нищо. Ала нараните ли Уинтроу, моята мъст ще намери удовлетворение единствено във вашата смърт!
Клатенето се усили, още по-отчетливо. То не идваше от вълните, защото Мариета оставаше неподвижна. Котвеното въже започна да скърца. Змиите в далечината отново изникнаха над повърхността на морето, тръбейки. Грозните глави се поклащаха напред и назад, устите им бяха раззинати. Едно от по-дребните създания рязко се стрелна напред, към бялата змия, която изпищя и на свой ред щракна с челюсти насреща му. С уплашени викове робите започнаха да се отдръпват към средата на палубата. По страха им Уинтроу виждаше, че малцина от тях имат представа за същината на живите кораби.
От групата на пиратите се отдели жена, с бързи крачки прекоси разстоянието и се изкачи на предната палуба. Уинтроу за първи път виждаше подобна жена. Тя беше висока и стройна, с къса коса. Блузата и полата ѝ бяха от скъп плат, подгизнал, ала жената изглеждаше по-скоро като мокра тигрица.
— Слез — каза тя, рязко спирайки край него. Погледът ѝ съдържаше повече повеля от гласа ѝ. — Върви при него. Не го карай да чака.
Уинтроу не ѝ отговори. Вместо това се обърна към фигурата.
— Не се страхувай.
— Не ние сме тези, които трябва да се страхуват — отвърна Вивачия. Уинтроу получи възможността да види как лицето на жената пребледнява от удивление. Едно беше да чуваш гласа на живия кораб, а съвсем друго: да се намираш досами гневния блясък в очите на фигурата. Вивачия се взираше презрително в изкачилата се на палубата. И неочаквано отметна глава, отделяйки резбованите кичури от лицето си. Съвсем женствено движение, предизвикателство между жените на двама съперници. На свой ред непознатата отмести късите тъмни кичури, полепнали върху челото ѝ, и се вторачи в очите на фигурата. За един потресаващ момент двете изглеждаха еднакво: различни, ала обединени от сходно качество.