Без да чака повече, Уинтроу скочи на средната палуба. И с гордо вдигната глава се отправи към пиратите. Към Са’Адар той дори не погледна. Колкото повече виждаше от него, толкова по-малко гледаше на него като на жрец.
Капитанът беше едър и мускулест, с белег от изгорено на бузата, над който пламтяха тъмни очи. Явно и самият той бе бивш роб. Косата му бе стегната на опашка и обвързана със златна кърпа. И неговите дрехи, също като одеждите на любимата му, бяха подгизнали. Значи ставаше дума за човек, който не само се разпорежда, но и предвожда. Уинтроу изпита известно уважение.
— Аз съм Уинтроу Вестрит от бингтаунския Търговски род Вестрит. Ти се намираш на борда на живия кораб Вивачия, също от рода Вестрит — каза юношата, гледайки капитана в очите.
Ала не белязаният, а стоящият до него висок и бледен мъж му отвърна.
— Капитан Кенит съм аз. Ти току-що се обърна към Соркор, моя верен помощник. А корабът, който обявяваш за свой, вече принадлежи на мен.
Уинтроу шокирано разглеждаше говорещия. Дори привикналото с робската смрад обоняние можеше да различи вонята на зараза. Тя се разнасяше от свършващия до коляното крак, подут като наденица. А светлите очи на Кенит блестяха от треска. И кожата на лицето му беше опъната.
— Този кораб никога не би могъл да ти принадлежи — меко се обърна Уинтроу към умиращия. — Това е жив кораб, който може да принадлежи само на човек от семейство Вестрит.
С пестелив жест Кенит посочи към Кайл.
— А все пак този човек твърди, че е собственик.
Бащата на Уинтроу съумяваше да се задържа на крака, и то почти изправен. Нито страхът, нито болката му проличаваха. Той просто изчакваше.
Кайл не каза нищо.
— Да, той я притежава, доколкото може да се притежава вещ. Но тя е моя. В онзи смисъл, когато се говори за принадлежност между роднини.
Капитан Кенит го изгледа презрително.
— Прекалено си малък, за да говориш по такъв начин. А по белега върху лицето ти оставам с впечатление, че по-скоро корабът притежава теб. Разбирам, че баща ти е станал част от Търговско семейство, на което се дължи родството ти?
— Да, аз съм Вестрит по кръв — с равен глас отвърна Уинтроу.
Кенит отново раздвижи ръка.
— В такъв случай баща ти не ни е нужен, а само ти. — И пиратът се обърна към Са’Адар. — Капитанът е твой, както и останалите двама.
Разнесе се плисък, придружен с рева на една от змиите. Уинтроу се обърна навреме, за да види как двамата роби изхвърлят и втория джамаилски моряк. Захапката на змията секна крясъка му. Собственият крясък на Уинтроу (Почакайте!) остана нечут. Вивачия изпищя и започна да замахва към змиите, но не можа да ги достигне. А робите вече хващаха Кайл.
Уинтроу скочи, ала не към тях, а към Са’Адар, когото сграбчи за ризата.
— Ти ми обеща, че ще ги пощадиш, ако помогнат да преодолеем бурята!
Са’Адар сви рамене и му се усмихна.
— Това не е мое решение, момче, а волята на капитан Кенит. От него не можеш да очакваш да спазва моята дума.
— Твоята дума е тъй куха, че не притежава никаква тежест — яростно извика Уинтроу и се извърна към хваналите баща му. — Пуснете го.
Робите не му обърнаха внимание, а продължиха да изтласкват баща му към борда. Сам юношата не можеше да се надява да ги надвие, затова се обърна към капитан Кенит.
— Освободи го! Сам виждаш как се отнася корабът към змиите! Ако изхвърлиш и капитана му, той ще се разгневи.
— Несъмнено — отвърна пиратът. — Но ти сам каза, че капитанът не е част от рода. Корабът ще го преживее.
— Но аз няма да го преживея — продължи Уинтроу. — Много скоро ти ще узнаеш, че двамата с кораба сме едно.
Баща му продължаваше да се мята, макар безмълвно и слабо. Бялата змия, която все още стоеше край кораба, протръби нетърпеливо. А Уинтроу не можеше да надвие двамата роби, да не говорим за останалите пирати, които капитанът щеше да призове.
Ала със самия Кенит нещата стояха различно. Бърз като мълния, юношата го сграбчи за дрехата и го дръпна към себе си. Патерицата издрънча върху дъските; сега капитанът трябваше да се осланя единствено на своя нападател.