Вивачия беше тази, която първа наруши мълчанието.
— Не зная какво искаш от мен. Защо се опита да ме превземеш именно по такъв начин?
Кенит направи крачка към нея.
— Моя мила господарке на вятъра и вълните, онова, което искам от теб, не би могло да бъде по-недвусмислено. Искам да те притежавам. Да те направя своя. Затова моят първи въпрос трябва да бъде: какво желаеш да сторя? Какво трябва да сторя, за да те спечеля?
— Аз… До този момент никой… — Видимо смутена, тя обърна глава към Уинтроу. — Уинтроу принадлежи на мен, а аз принадлежа на него. И двамата вече знаем, че нищо не би могло да промени това. И ти не би могъл да застанеш между нас.
— Наистина ли? Тъй говори всяка девойка за брат си, преди любимият да омае сърцето ѝ.
Уинтроу стоеше безмълвен. Може би единственият друг човек, смаян в същата степен от насоката на разговора, беше жената, дошла на борда заедно с Кенит. Тя бе присвила очи — подобно на котка, вперила взор в ръмжащо куче. Тя ревнува, помисли си юношата. Ревнува заради нещата, които той говори на кораба. Също както аз ревнувам, призна той, заради объркването, изпитвано от Вивачия.
Загладената структура на страните ѝ бе придобила розовина. Дъхът, който повдигаше голите гърди зад скръстените ръце, излизаше по-често.
— Аз съм кораб, а не жена — изтъкна му тя. — Ти не би могъл да бъдеш мой любим.
— Не бих могъл? Нима не бих могъл да те отвеждам сред води, които никой друг мъж не би се осмелил да раздвоява? Нима не бих могъл да те отведа до земи, чиято твърд е червива с легенди? Нима двамата с теб не бихме могли да създадем история, за която целият свят да ни се възхищава? Скъпа Вивачия, още отсега ти казвам, че ти ще бъдеш моя. Аз ще те спечеля, без страх.
Фигурата отново погледна към Уинтроу. Обърканото ѝ смущение подчертаваше красотата ѝ по особено приятен начин.
— Ти никога не би могъл да заемеш мястото на Уинтроу, каквото и да казваш — успя да изрече тя. — Той е част от моето семейство.
— Но аз и не искам това — увери я Кенит. — Щом неговото присъствие те кара да се чувстваш сигурна, то ние ще го оставим на борда. — И той отново ѝ се усмихна, ласкаво и подкупващо. — Аз не желая да те карам да се чувстваш сигурна, милейди.
Капитанът скръсти ръце. Напук на патерицата и липсващия крак той смогваше да изглежда дръзновен.
— Аз нямам желание да ставам малкото ти братче.
Неочакван прилив на болка сложи край на ухажването му. Изведнъж той залитна; болезнена гримаса измести усмивката му. Кенит изохка, свеждайки глава. Соркор веднага се озова край него.
— Ти си ранен! — възкликна Вивачия. — Трябва ти почивка.
— Боя се, че е така — скромно отвърна Кенит. Уинтроу разбра, че пиратът е останал особено доволен от реакцията на кораба. Може би това бе умишлено дело? — И ще трябва да те оставя. Но аз отново ще мина да те посетя. Веднага щом мога.
— Да, стори го. — Тя отпусна ръце и протегна едната към него, придружавайки молбата си.
Пиратът отново се поклони, но не я докосна.
— До скоро виждане — със загрижен глас каза той. И се извърна към своя помощник. — Соркор. Отново ще ми е нужна помощта ти.
Едрият пират отново поведе капитана си. За момент Уинтроу улови начина, по който жената гледаше към фигурата. Погледът никак не беше приятен.
— Соркор!
Властният позив на фигурата накара всички да спрат и да се обърнат към носа.
— Бъди внимателен — продължи Вивачия. — Когато приключиш, изпрати ми неколцина от арбалетистите си. Искам тези змии да бъдат прогонени.
— Капитане? — плахо попита помощникът.
Кенит тежко се облягаше на него. Лицето му блестеше от пот, ала сред капчиците личеше усмивка.
— Чу какво ти каза дамата. Угоди ѝ.
С въздишка той клюмна. Соркор го поведе към капитанската каюта. А Уинтроу се взираше в чудатата усмивка на пирата. Жената също се взираше в лицето му.
Юношата се обърна и бавно се приближи до носа, до мястото, където бе стоял Кенит. Никой не му попречи. Той бе получил пълна свобода на борда.
— Вивачия — тихо каза той.
Тя също се бе загледала в Кенит. Повикът я откъсна от унеса и тя се обърна към момчето. В очите ѝ се четеше удивление, те блестяха.
Фигурата повдигна ръка към него, а Уинтроу се приведе на свой ред. Думи не бяха необходими, ала все пак той изрече: