— Бъди внимателна.
— Да, той е опасен човек — съгласи се тя. — Кенит.
Гласът ѝ милваше името.
Той дойде на себе си сред обзаведено с вкус помещение. Дори дървените панели бяха подбрани да съвпадат. Лампите бяха от месинг, който само очакваше да бъде излъскан подобаващо, за да заблести със собствено сияние. Поставките за карти преливаха. Тези карти, съхраняващи знанието на бингтаунските Търговци, щяха да представляват цяло състояние.
Тук имаше и други признаци на заможност. Умивалникът бе от порцелан. Към стените бяха прикрепени скъпи картини. Капаците на люковете съвпадаха до милиметри. Наистина прекрасна каюта. Дори и покрай скорошното оплячкосване, довело до разпиляването на капитанските вещи. Ета вече се бе заела с подреждането ѝ.
Каютата бе изпълнена с миризмата на евтини благоухания — макар че тя не смогваше да прикрие задържалата се воня на превозвани тела. И все пак беше видно, че Вивачия не е била използвана дълго по подобен начин; щеше да бъде възможно смрадта да се отстрани. Тогава тя отново щеше да се превърне в подобаващ съд. А тази стая щеше да има истински капитан.
Кенит сведе поглед. Той лежеше разсъблечен, покрит с одеяло.
— Къде е нашият голобрад капитан? — обърна се пиратът към Ета.
Тя веднага се обърна в отговор на гласа му и побърза да се приближи.
— Отиде да се погрижи за раните на баща си. Каза, че нямало да му отнеме много време и че после щял да дойде при теб. Междувременно поиска да разчистя помещението. — Жената го погледна и поклати глава. — Не разбирам защо му се доверяваш. Той трябва да знае, че докато ти оставаш жив, този кораб никога няма да му принадлежи. Освен това не мога да разбера защо позволяваш на някакво си момче да прави с теб онова, което ти не пожела да разрешиш на трима опитни лечители в Биволския залив.
— Защото той е част от моя късмет — тихо отвърна Кенит. — От същия късмет, който ми връчи този кораб. Това е корабът, който е бил орисан да бъде мой. Момчето е част от това.
Той почти искаше да я накара да разбере. Ала никой не биваше да знае за думите, изречени от талисмана, докато момчето се бе вглеждало в очите му. Никой не биваше да узнава за връзката, изникнала между тях в онзи миг — връзка, която ужасяваше Кенит в същата степен, в която го интригуваше.
Пиратът зададе нов въпрос, за да ѝ попречи да стори същото:
— Виждам, че вече сме поели на път?
— Да, Соркор ни отвежда обратно до Биволския залив. Той е на борда на Мариета. Кори е на кормилото на този кораб, а Бриг ръководи екипажа.
Кенит се усмихна.
— Какво ще кажеш за новата ми придобивка?
Ета се усмихна горчиво.
— Тя е прекрасна. И вече ревнувам от нея. — Жената скръсти ръце и го погледна косо. — Не мисля, че двете с нея ще се спогаждаме. Тя е прекалено чудата, нито жена, нито кораб, нито дърво. Не ми харесаха красивите думи, които с готовност ти изливаше пред нея. И онзи Уинтроу никак не ми харесва.
— А пък аз, както винаги, не се интересувам от това какво ти харесва — нетърпеливо каза Кенит. — Какво бих могъл да ѝ дам, за да я спечеля, освен думи? Тя не е жена по начина, по който си ти.
И тъй като курвата продължаваше да се муси, той свирепо додаде:
— И ако кракът не ме болеше толкова, щях да те просна по гръб и да ти напомня какво си.
Черният лед в очите ѝ пламна.
— Ще ми се да не беше така — меко изрече тя, съумявайки да го отврати с нежността, с която отвърна на остротата му.
Кайл Хейвън лежеше върху нара на Гантри, обърнат към стената. Малкото неразграбени вещи на покойника се търкаляха по пода. При влизането си Уинтроу прекрачи дървена верига и самотен чорап. Всички останали вещи — книги, дрехи, дърводелски инструменти — липсваха или бяха натрошени (в стремглавото щуране на робите и по-методичното претърсване от страна на пиратите).
— Аз съм, татко — каза Уинтроу, докато притваряше вратата след себе си. Тя вече не можеше да се залоства: по време на бунта някой я беше изритал, строшавайки езичето. Но вратата остана затворена, а двамата роби, които Са’Адар бе оставил на пост, не направиха опит да я избутат обратно.
Лежащият не помръдна.
Уинтроу остави купата с вода и парцалите върху напукания плот на масата и се приближи до баща си, за да премери пулса му в шията. Мъжът се сепна при допира, дръпна се рязко и се надигна.
— Всичко е наред — успокои го юношата. — Сам съм.
Баща му раздвижи устни в жалко подобие на усмивка.
— Да, сам си. Но нещата са далеч от наред.