Кайл изглеждаше отвратително, далеч по-жалък от момента, в който робите го бяха отвеждали към змията. Той изглежда стар, помисли си Уинтроу. Неочаквано се е състарил.
Тази мисъл доведе със себе си нежелание да се докосва до този небръснат човек, чиято четина се размесваше с кръв. Нежеланието не бе предизвикано от кръвта или от някакво чувство за унижение — престоят край робите в трюма отдавна бе отучил Уинтроу от подобни прояви. Нежеланието произтичаше от факта, че този човек беше негов баща. А допирът притежаваше силата да потвърди тази връзка.
Въпреки това Уинтроу се насили да продължи с онова, за което беше дошъл. Макар че от все сърце му се искаше да няма нищо общо с този човек.
— Донесох ти малко вода — каза юношата. — Запасите са на привършване. Гладен ли си? Да ти донеса ли сухари? Почти нищо друго не е останало.
— Не си прави труда — сухо отвърна баща му. — Сега си имаш по-важни приятели, пред които да се докарваш.
Уинтроу подмина изреченото.
— Кенит спи. За да мога да го излекувам, той ще се нуждае от почивка.
— Значи наистина ще го направиш. Ще лекуваш човека, който ти отне кораба.
— Да. За да те запазя жив.
Кайл изсумтя.
— Глупости. Ти би го направил, дори и ако ме бяха хвърлили на онова чудовище. Ти винаги трепериш пред онзи, който притежава силата.
Уинтроу се постара да гледа на нещата неутрално.
— Може би си прав. Но не го правя заради позицията му. Това няма нищо общо, татко. Правя го заради живота. Са е живот. Докато съществува живот, винаги остава възможността за добро. Аз съм жрец и е мой дълг да поддържам живота. Дори и живот като неговия.
Баща му се засмя горчиво.
— Дори и живот като моя.
Уинтроу кимна.
Мъжът наклони раната на главата си към сина си.
— Тогава се заемай, жрецо. Това е единственото, за което те бива.
Уинтроу не реагира.
— Първо ще прегледам ребрата ти.
— Както желаеш.
Със сковани движения баща му смъкна остатъка от ризата си. Лявата страна на гърдите му бе синьо-черна. Уинтроу потръпна при вида на ясния отпечатък от ботуш. Видно беше, че подметката се е стоварила върху баща му, докато е лежал.
Ивиците плат и водата бяха единствените лекове, с които разполагаше; бордовото сандъче с лекарства беше изчезнало. Юношата предпазливо се зае да пристяга ребрата, за да им придаде известна опора. Баща му изохка, но не се раздвижи.
Когато Уинтроу приключи с бинтоването, Кайл Хейвън попита:
— Ти ме мразиш, нали, момче?
— Не зная. — Юношата навлажни парче плат и започна да попива кръвта от лицето му.
— Аз зная — отвърна след миг баща му. — Вижда се по лицето ти. Ти едва търпиш да се намираш в едно помещение с мен, още по-малко да ме лекуваш.
— Ти се опита да ме убиеш — спокойно каза Уинтроу.
— Да. Така е. Опитах се. — Баща му се засмя объркано, при което отново трепна от болка. — Проклет да съм, ако зная защо. Но в онзи момент определено ми се струваше добра идея.
Уинтроу усети, че няма да получи по-подробно обяснение. То не му беше и нужно. Беше му омръзнало да се опитва да разбира баща си. Той не искаше да го мрази. Не искаше да изпитва каквото и да било към него. Искаше му се просто баща му да не е съществувал.
— Защо трябваше да става така? — гласно се зачуди той.
— Ти избра да стане така — изтъкна Кайл Хейвън. — Изобщо не беше нужно да се стига до подобни неща. Ако просто беше опитал по моя начин… ако просто ме беше послушал, без да се противиш, всичко щеше да бъде наред. Толкова ли не можеше поне веднъж да повярваш, че някой друг знае какво е най-добре за теб?
Уинтроу се огледа. Поглед, целящ да обхване целия кораб.
— Не мисля, че онова, което ти възнамеряваше, щеше да ни донесе щастие — тихо рече той.
— Защото ти го разруши! Ти, заедно с кораба. Ако бяхте сътрудничили, вече щяхме да сме прекосили половината път до Калсид. А Гантри и Майлд и всички останали още щяха да бъдат живи. Ти си виновен за всичко това, а не аз! Ти го избра.
Уинтроу се опита да измисли отговор, ала не успя да го намери. Затова просто се зае да превързва главата на баща си.
Те имаха опит, тези пъстродрехи пирати. За последно Вивачия бе изпитвала подобно удовлетворение от ловкостта на екипажа по времето на Ефрън. Тя установи, че посреща опитността им с облекчение. Под насоките на Бриг бившите роби бяха започнали да я почистват организирано — някои теглеха кофи с морска вода, други изпомпваха мръсотията от трюмовете, трети почистваха дъските на палубата ѝ. Излишно беше да се опитват да отстранят петната от кръв: магическото дърво щеше да ги попива завинаги. Вивачия не им спомена това: след време човеците сами щяха да го осъзнаят.