— Прости ми, Давад — искрено каза тя. — Не зная какво ме прихвана…
— Няма значение — бързо я прекъсна мъжът. — Говориш с човек, който е заровил портрета на съпругата си, за да не му се налага да вижда вече изчезналото. В такива моменти казваш и вършиш неща… Можеш да разчиташ на мен, Роника. За каквото и да е. Аз съм твой приятел.
Застлана с бели плочи пътека отвеждаше до коня му. Давад неумело се покатери на седлото и повдигна ръка. Роника помаха в отговор и няколко мига следи отдалечаването му. А после повдигна очи, за да се вгледа в Бингтаун. За пръв път от разболяването на Ефрън тя истински обръщаше внимание на града.
Той се бе променил. Домът на семейството ѝ, подобно на голяма част от домовете на Търговците, се намираше върху хълм над пристанището. През дърветата по склона прозираха калдъръмени улици и бели постройки, а отвъд тях започваха синеещите се води на залива. От това място тя не можеше да види централния пазар, но бе сигурна, че е оживен както винаги: това бе факт, неизменен като изгряването на слънцето. Широките пазарни улици повтаряха извивката на брега. Централният пазар бе обширен, проектиран и издигнат със същото усърдие, което бива влагано в създаването на благородническо имение. Групи дървета разстилаха сенките си над малки градини, където пейки и столове подканяха уморения купувач към отдих. Сто и двадесет магазина с големи витрини и приветстващи врати предлагаха артикули. В слънчев ден като днешния дюкяните разпъваха пъстри тенти, за да примамват клиенти със сянката си.
Роника се усмихна. Майка ѝ и баба ѝ винаги ѝ бяха казвали с гордост, че Бингтаун не прилича на град, свил се в страх от заобикалящата го пустош, а изглежда като всички останали населени места от земите на сатрапа. Улиците бяха прави и чисти, с отдалечени от тях места за изхвърляне на боклуците. Дори и те бяха прочиствани редовно. И извън пазарната част градът запазваше цивилизования си вид. Къщите от бял камък блестяха под слънцето. Портокалови и лимонови дръвчета изпълваха въздуха с уханието си — в отплата за капризността, изискваща отглеждането им в дървени саксии, които трябваше да бъдат прибирани всяка зима. Бингтаун бе перлата на Прокълнатите брегове, най-изолираната и същевременно най-ярката звезда от градовете на сатрапа. Поне така Роника бе чувала.
В нов прилив на горчилка тя се зачуди над истинността на думите на предците си. Ефрън ѝ бе обещал, че някой ден двамата ще посетят свещения град Джамаилия, където ще направят поклонение в градините на Са и дори ще видят бляскавия палат на самия сатрап. Още една мечта, която никога нямаше да се осъществи.
Прогонила тези мисли, жената отново се загледа в града. На пръв поглед всичко изглеждаше както преди: малко повече кораби стояха на котва, малко повече люде крачеха по улиците, но това трябваше да се очаква. Бингтаун се разгръщаше; този растеж тя бе наблюдавала през целия си живот.
Едва при поглеждането си към околните хълмове Роника осъзна причината за усещането си за промяна. Ковашкият хълм, чиито склонове бяха оставали зад високи и зелени дъбове, понастоящем лисееше. Тя бе чула, че един от новодошлите спекуланти е придобил земя там и използва роби, за да изсича дърветата. Но до този момент не бе съзирала обезлесен по подобен начин хълм. Жежкостта немилостиво се изливаше върху оголената стръмнина; оставащата растителност изглеждаше изсушена.
Ковашкият хълм бе най-шокиращата промяна, но далеч не единствената. На изток някой бе разчистил място върху склона на друг хълм — там биваше строена къща. Не, не къща, а имение. Мащабът на постройката и сам по себе си бе стряскащ, но още по-смущаваща оставаше бройката на работниците, които се суетяха из строежа. В светлината на обедното слънце те приличаха на бели мравки. В момента те издигаха една от стените.
На запад нов, прав път прорязваше хълмовете. Дървесните корони скриваха по-голямата му част, но и по съзираните промеждутъци можеше да се види, че той е широк и натоварен.
Всичко това породи притеснение у нея. Може би Давад се оказваше по-прав от очакваното. Може би промените, настъпващи в Бингтаун, далеч не се изчерпваха с нарастване на населението. А ако той бе прав за това, имаше вероятност да се окаже прав и в изказването си, че приспособяването е единственият начин за оцеляване сред тази вълна спекуланти.
Тя обърна гръб на Бингтаун и неприятните си мисли: в момента не можеше да си позволи да губи време по подобен начин. Собствените проблеми и страхове ѝ стигаха. Бингтаун трябваше да се оправя сам.
Глава четвърта
Заграба