Но именно по тази причина Кенит бе избрал Мариета за свой кораб. Годините немара и окъсаните платна не бяха смогнали да скрият изяществото на чертите ѝ. А капитанът си плачеше за отстраняване. Всеки капитан, който бе принуден сам да ругае и бие, вместо да повери това на офицерите си, бе достигнал края на кариерата си. За седемнадесет месеца Кенит бе отстранил капитана; след още четири същата орис бе сполетяла и първия помощник. По времето, когато той бе придобил пълен контрол над Мариета, моряците с готовност следваха всяка негова заповед. За свой помощник новият капитан бе избрал Соркор; с особени грижи го бе убедил да приеме.
Веднъж стъпили начело, двамата със Соркор бяха извели съда в открито море, далеч от всякаква суша. Там те бяха прочистили екипажа — както комарджия изхвърля слабите карти от ръката си. Тъй като единствено капитанът и неговият помощник умееха да четат карти, заплахата от бунт бе почти несъществуваща. И въпреки това Кенит не бе позволил Соркоровата строгост да премине в тормоз: той вярваше, че повечето хора са най-щастливи под ръководството на справедлива ръка. Ако въпросната ръка предоставяше чистота и сигурността от ясно разграничена йерархия, екипажът щеше да бъде още по-доволен. Онези, които можеха да станат сносни моряци, се превърнаха в такива.
Мариета бе плавала до изчерпване на запасите от корабни сухари и знанията за звездите, познати на капитана и неговия помощник.
Тогава двамата бяха отвели Мариета в пристанище — тъй далечно, че дори Соркор не знаеше езика на тамошните люде. В онзи момент корабът се бе отличавал с дисциплина, подобаваща за спретнат търговски съд, с екипаж, който се втурва да работи при първата заповед. Там Кенит бе изхарчил дълго пазените дялове за поправка на кораба. После Мариета се бе отделила от брега, за да се отдаде на месец прецизно пиратство, каквото малките пристанища по онези брегове виждаха за първи път. Накрая корабът се бе завърнал в Заграба претоварен с екзотични стоки и чудати монети. Оставащите на борда му моряци бяха придобили удивителни богатства и изпитваха непоколебима вярност към новия си капитан. Само в рамките на едно пътуване Кенит се бе сдобил с кораб, репутация и богатство.
Но още при първата стъпка върху кейовете на Заграба усещането за достигнато постижение се бе откъснало от него — както се отронва мъртва кожа. Той се бе загледал в моряците си, облечени в скъпи копринени дрехи, с натежали от монети, слонова кост и чудати бижута торби. В онзи момент Кенит бе осъзнал, че те са просто моряци, чиято плячка ще изчезне в пастта на пиратския град само в рамките на часове. И внезапно безупречните палуби на Мариета, прясната боя на корпуса и съвсем новите платна бяха изгубили победоносния си смисъл. Седмицата престой на сушата Кенит бе прекарал в мрачината на каютата си, сам. Никога не бе очаквал, че успехът ще го обезкуражи по подобен начин. В онзи момент той се бе чувствал измамен.
Бяха му нужни месеци, за да се опомни. Този период той бе прекарал в някакво полусъзнание, втрещен от потисналата го безнадеждност. Частицата от него, останала вкопчена в реалността, бе осъзнала отличния избор в лицето на Соркор. Първият помощник изпълняваше задълженията си съвсем спокойно, без нито веднъж да досади на капитана с въпросите си. А нямаше признаци, че моряците са забелязали нещо странно. Кенит винаги бе споделял мнението, че капитанът никога не трябва да се обръща пряко към екипажа, а да предава нарежданията си на първия помощник. Този навик му послужи добре в онези дни на отчаяние. Кенит се бе почувствал отново здрав едва в утрото, в което Соркор бе потропал на вратата на капитанската каюта, за да обяви, че на хоризонта има тлъстичък търговски кораб, и да се осведоми за следващи действия.
Следващите действия бяха включвали успешно преследване и също успешен абордаж, довел до сдобиването с отличен товар вино и благовония. Кенит лично бе повел атаката, оставяйки Мариета на грижите на Соркор. До този момент той бе гледал на сраженията и убиването като на един от неприятните аспекти на избраната от него кариера. Във въпросния ден сърцето му за първи път бе пламнало в гнева на битката. Отново и отново той убиваше гнева и разочарованието си — до един шокиращ момент на осъзнаване, че не са му останали противници. Тогава той бе обърнал гръб на последния убит от него и бе открил, че моряците му са се струпали на чуждата палуба и възхитено се взират в капитана си. От шепота им Кенит не бе чул почти нищо, но и не бе нужно. Смесицата от ужас и почит в погледите им бе красноречива. Той бе смятал, че е спечелил хората си с дисциплина, но в действителност едва тази битка му бе предоставила същинската им вярност. Моряците не си позволяваха да разговарят фамилиарно с него или по някакъв друг начин да изразяват привързаността си. Но когато се върнеха в Заграба, те неизменно се хвалеха с непоклатимата дисциплина на борда — а чрез нея и себе си, като хора, способни да отговарят на изискванията ѝ. И разказваха обширно за жестокостта му с меч, която репутация се предаваше и на кораба.