Следващите думи на помощника съдържаха по-голяма увереност:
— А и страшно скъпо ще ни излезе да ги заменим. Говорим за опитни моряци, сър, не за някакви сополанковци, забърсани от бардака. Хората, които биха се съгласили да изчакват получаването на плячката си, не са достатъчно дръзки, за да проявяват инициатива. Тези като тях биха изчаквали, докато вие разчиствате вражеската палуба, и биха я прекосили едва в самия край на битката. — Соркор поклати глава, по-скоро на себе си. — Вие разполагате с верността на хората от екипажа си, сър. Те са готови да ви последват навсякъде. Но не би било разумно да опитвате да ги принуждавате да ви се подчиняват по подобен начин. Всичките тези приказки за крале и предводители ги смущават. Не можете да принудите някого да се сражава с желание за вас…
Гласът на Соркор заглъхна. Той сепнато погледна към Кенит като човек, за момент забравил с кого говори.
Внезапни ледени тръпки на гняв пронизаха капитана.
— Несъмнено си прав, Соркор. Погрижи се на борда да има зорка вахта, защото няма да се връщам вечерта. Поверявам ти командването.
С тези думи Кенит се обърна и се отдалечи. Умишлено не се обърна да види изражението на помощника си. С нареждането си на практика той бе принудил Соркор да не напуска кораба, защото по взаимно съгласие бе прието, че един от двамата винаги трябва да спи на борда. Нищо, нека да се цупи. Току-що помощник-капитанът бе сринал всичките мечти, които Кенит бе подхранвал през последните няколко месеца.
Крачещ тежко по палубните дъски, той сам се удивляваше на глупостта си. Защо си бе губил времето с мечти? Кенит завинаги щеше да си остане капитан на кораб нехранимайковци, неспособни да мислят с горната си глава.
С едно движение той се озова на сушата. Изчакващи веднага се понесоха към него, но едно смръщване веднага ги отпрати. Поне с такава репутация той се ползваше в Заграба.
Тази мисъл само донесе допълнителна горчилка. Репутация в Заграба. Постижение толкова похвално, колкото оглеждането в локва от урина. Той имаше собствен кораб. И докога щеше да остава начело? Докато подчинените му продължаваха да вярват в пестника и в меча му. Десет години по-късно някой по-силен, по-бърз или по-коварен щеше да го замени; тогава Кенит щеше да се превърне в някой от сиволиките просяци, които издебваха и ограбваха пияници и хленчеха пред пивниците.
Гневът му кипеше като отрова. В такъв момент би било най-разумно да се оттегли в уединение и да изчака отвратителното настроение да се оттече. Но същото това настроение, внезапната омраза към самия себе си и към света, не му позволяваше да постъпи разумно. Той ненавиждаше лепкавата черна кал на уличките, презираше схлупените постройки, край които пристъпваше, мразеше смрадта и шумотевицата на Заграба. В този момент на Кенит се искаше да отмъсти на света и на собствената си глупост, като унищожи всичко.
Сега не беше моментът за сделки, но той не се интересуваше. Посредниците в Заграба вземаха тъй висок процент, че работата с тях оставаше почти безсмислена. Едно спиране в Калсид щеше да донесе много по-висока печалба. Цялата плячка на практика той подаряваше на тези чакали. В гнева си той не възрази, когато спекулантът закупи коприната на половината от реалната ѝ цена. Но когато наглецът се опита да повтори постижението си и с брендито и киндина, той се натъкна на ледения гняв на Кенит и трябваше да надплати възнамеряваното, за да задържи клиента си. Сделката бе скрепена с кимване, защото капитанът се отвращаваше от ръкостискането с подобен човек. Златото щеше да бъде изплатено утре, когато прекупвачът изпратеше докерите си да разтоварят. Без да каже нищо повече, Кенит напусна салона му.
Вън вече се спускаше лятна привечер. Пиянското веселие, долитащо от кръчмите, звучеше по-гръмко; жаби и насекоми от околните блата предоставяха фон. Захлаждането на деня даде повод на нов букет от миризми да се нахвърли върху Кенитовия нос. Мазната улична кал шумно се опитваше да засмуче крачките му.
Капитанът се стараеше да върви в средата на улицата, далеч от мрачините на напречните улички и потенциалните нападатели, скрити в тях. Повечето от тези хора притежаваха достатъчно отчаяние, за да нападнат всеки, който им предоставеше тази възможност.
Неочаквано той осъзна, че е гладен и ожаднял. И уморен. И натъжен.
Вълната на гнева се бе оттеглила, оставила след себе си умора и мъка. Напразно капитанът се опитваше да открие виновника за ситуацията му. Не му харесваше да заявява, че вината, както винаги, си е негова. А нямаше кого друг да обвини и накаже. Както и да отстраняваше вината от себе си, тя винаги се връщаше.