Една-единствена неравност разрушаваше гладката кожа. В пъпа ѝ имаше малък бял череп от магическо дърво. Този талисман бе нанизан на тънка сребърна нишка, съединила два от краищата на пъпа. Половината от парите, които Ета изкараше, отиваха за изплащането на талисмана. Скоро след времето, в което Кенит бе започнал да се възползва от услугите ѝ, тя му бе обяснила как черепът я предпазва от болести и бременност. Така пиратът бе научил, че магическото дърво може да се използва като талисман. Това бе го вдъхновило да се сдобие със собствен талисман — лицето, пристегнало китката му.
Покрай тези мисли той се сети, че след напускането на Острова на Чуждите лицето не се бе обадило повече. Поредна загуба на време и пари; поредно доказателство за глупостта му. Той скръцна със зъби.
Ета потръпна. Кенит осъзна, че е започнал да стиска хълбока ѝ почти до болка. Той отпусна ръка и я насочи по бедрото ѝ. Престани, заповяда си той. Не се разсейвай.
Почувствал се готов, той разтвори бедрата ѝ и се покатери върху нея. Само след десетина тласъка напрежението, гнева и яростта го напуснаха. Известно време пиратът остана да лежи отгоре ѝ, отпочиващ, преди да я обладае отново, бавно. Този път ръцете ѝ го обгърнаха, за да го придърпат, а бедрата ѝ се извиваха към неговите. Кенит не виждаше нищо лошо в нейното удоволствие, стига то да не пречеше на неговото. Но сам се изненада, когато после я целуна. По време на тази проява тя остана да лежи неподвижно — нещо, което му даде повод за размисъл по време на надигането си. Да целува курвата. Какво пък, той можеше да прави каквото си поиска, нали си плащаше. Но пак не можеше да не се замисли за нещата, които нейната уста бе правила по-рано тази вечер.
В едно от отделенията на сандъка имаше копринен халат. Кенит го облече и отново се върна на масата, за да си изяде десерта. Ета остана в леглото, където ѝ беше мястото. Клиентът ѝ бе погълнал две хапки пай, когато тя проговори.
— Заради закъснението ти започнах да се опасявам, че никога няма да се появиш.
Вилицата на Кенит откъсна поредна хапка сладкиш: хрупкава, трошаща се кора и мека плодова вътрешност. Към залъка той прибави малко сметана и бавно започна да дъвче.
Погълнал и тази си хапка, пиратът се осведоми:
— Нима си мислиш, че ме е грижа от какво се опасяваш?
Погледът ѝ почти докосна неговия.
— Мисля, че за теб би имало значение, ако в момента не се намирах тук. По същия начин твоето отсъствие имаше значение за мен.
Капитанът преглътна следващ залък.
— Това е глупав разговор. Нямам намерение да го продължавам.
— Да.
Може би това означаваше, че тя се подчинява на искането му, а може би действително потвърждаваше разговора като глупав? За Кенит нямаше значение.
Той дояде десерта си сред мълчание. Това довършване стана повод да си налее нова чаша вино и да се облегне в креслото си. Умът му вече се връщаше към последните няколко седмици, в преоценка. Заключението не се оказа особено благоприятно — Кенит се самообяви за глупак. Той трябваше да отложи посещението си до Острова на Чуждите. И не бе трябвало да дрънка за амбициите си пред екипажа. Идиот. В този момент сигурно цяла Заграба му се присмиваше. Не беше трудно човек да си представи гаврите, подмятани из пивниците.
— Крал на пиратите — несъмнено крещяха те. — Изтрябвал ни е крал. Пък и да ни трябваше, точно него ли щяхме да изберем? — И щяха да се пръскат от смях.
Срамът го сграбчи. За пореден път Кенит се бе унижил. И, както винаги, пак си беше виновен сам. Глупак, глупак, трижди проклет глупак. Единствено укриването на глупостта му даваше някакъв шанс за успех.
Той остана загледан в огъня си, разсеяно започнал да върти пръстена си. Веднъж хвърли и поглед към талисмана, пристегнат към китката. Собственото му иронично изражение му се подиграваше. Дали главата изобщо бе оживявала, или Кенит бе станал свидетел на поредната магия на Чуждите? Пътуването до острова им се оказваше грешка. Несъмнено хората му обсъждаха и това — капитанът им тръгнал да посещава оракули, като че е някаква ялова булка или набожен фанатик. Защо винаги най-скъпите му надежди довеждаха до най-мъчителните му унижения?
— Искаш ли да ти разтрия раменете, Кенит?
Пиратът рязко се извърна към нея. Тя за каква се мислеше, та да прекъсва мислите му?
— И защо мислиш, че бих искал това? — студено попита той.
С безизразен глас жената отбеляза:
— Изглеждаш притеснен. Изморен и напрегнат.
— Как можеш да прецениш това само с поглед, курво?
Този път тъмните ѝ очи се вгледаха в неговите.