— Една жена може да забележи това, когато става дума за мъж, когото е виждала често в продължение на три години.
Все още гола, тя се надигна и се приближи до него. Тя отпусна ръце върху раменете му и се зае да масажира мускулите през копринения плат. Усещането беше прекрасно. Известно време Кенит остана неподвижен и търпя допира ѝ. Но тогава тя заговори:
— Липсваш ми, когато заминаваш за толкова дълго. Чудя се дали си добре. Понякога се чудя дали изобщо ще се върнеш. В крайна сметка нищо не те задържа в Заграба. Зная, че за мен не те е грижа. От значение е единствено аз да бъда тук и да правя онова, което искаш от мен. Мисля, че Бетел ме държи единствено заради теб. Аз не съм… онова, от което повечето мъже се интересуват. Виждаш ли колко важен те прави това за мен? Без теб Бетел би ме прогонила от заведението. Това би означавало да работя самостоятелно. А вместо това ти идваш тук, питаш специално за мен, наемаш най-добрата стая в дома и винаги плащаш в чисто злато. Знаеш ли как ме наричат останалите момичета? Курвата на Кенит. — Тя се засмя горчиво — Някога бих изпитвала срам. Сега ми харесва как звучи.
— Защо говориш? — Кенитовият глас разсече размишленията ѝ. — Нима мислиш, че плащам, за да слушам гласа ти?
Това беше въпрос: тя имаше право да отговори.
— Не — тихо каза жената. — Но мисля, че със златото, което плащаш на Бетел, аз бих могла да наема малка къща за нас. Бих могла да я поддържам. Тя винаги ще очаква завръщането ти, а аз винаги ще бъда готова и чиста за теб. Давам ти думата си, че върху мен никога повече няма да има миризмата на друг мъж.
— И мислиш, че бих искал това? — навъси се капитанът.
— Не зная — все така тихо отвърна Ета. — Зная, че аз бих го искала. Това е всичко.
— Въобще не ми пука за твоите предпочитания — каза той и посегна да махне ръцете ѝ от раменете си. Огънят бе затоплил кожата ѝ.
Кенит се надигна от стола и се обърна с лице към нея. За момент допирът на загрятата плът преля към възбудата му. Но когато повдигна очи към лицето ѝ, той с изненада откри сълзи върху бузите ѝ. Не, това беше нетърпимо.
— Връщай се в леглото — отвратено нареди той. Ета го послуша, покорна както винаги. А Кенит остана обърнат към огъня. Ръцете му все още си спомняха гладката кожа и искаха да я милват отново, но мисълта за насълзеното ѝ лице го отвращаваше. Та нали той плащаше на курва именно за да избегне всичко това. И сега бе платил.
Без да поглежда към кревата, капитанът нареди:
— Обърни се по корем.
Чаршафите прошумоляха. Той бързо прекоси сумрачната стая и я облада отново, с лице надолу като момче, но я взе като жена. Нека никой, дори и една курва, да не можеше да каже, че Кенит не знае разликата между двете.
Кенит знаеше, че не е бил прекомерно груб, но въпреки това тя ридаеше дори и когато той се отдръпна от нея. По някаква причина почти безшумните хлипове на жената край него го притесняваха. Това усещане се примеси с по-раншните срам и отвращение от себе си. Какво ѝ ставаше? Нали тя си получаваше парите? С какво право очакваше повече от него? Тя си оставаше обикновена курва. Това беше сделката, която бяха сключили.
Пиратът се надигна рязко и започна да се облича. След известно време риданията ѝ утихнаха. Неочаквано Ета се обърна към него.
— Моля те — хрипкаво прошепна тя. — Моля те, не си отивай. Прости ми, че те ядосах. Вече ще мълча, обещавам.
Безнадеждността в гласа ѝ се сблъска с безнадеждността в сърцето му — сблъсък на метал с метал. Кенит трябваше да я убие. Просто трябваше да я убие, за да не търпи тя да му говори по такъв начин.
Вместо това той пъхна ръка в джоба на куртката си.
— Вземи, това е за теб — каза пиратът. Търсеше някакви дребни монети, които да ѝ подхвърли. Парите щяха да напомнят и на двама им причината да се намират в тази стая. Но се оказа, че съдбата го е предала, защото джобът беше празен: следствие от прибързаното напускане на кораба. Сега Кенит трябваше да се върне до Мариета, за да вземе пари да плати на Бетел. Поредното посрамване. На всичкото отгоре и курвата го гледаше в очакване. Какво по-срамно от това да се прояви като бедняк пред онази, която току-що бе използвал?
Но в едно от крайчетата на джоба той напипа нещо — нещо дребно, чийто ръб се забоде под нокътя му. Кенит раздразнено го извади, очаквайки някакво камъче. Вместо това пръстите му изтеглиха обицата, откъсната от едно от сините котета. Светлината на рубина премигна насреща му. Той не обичаше рубините, но за Ета подобен дар бе подходящ.
— Вземи. — Кенит постави дребното бижу в ръката ѝ. — Не напускай стаята. Остани до утре вечер. Пак ще дойда.