Въпреки това Уинтроу крачеше мълчаливо до жреца, както изискваха манастирските обичаи. По пътя си те се разминаваха с мъже и жени в зелени свещенически роби, а също и с помощници в бели одежди. Кимвания служеха за безмълвни поздрави.
В близост до бараката с инструменти момчето бе споходено от неочаквана и смущаваща увереност, че двамата са се отправили именно натам и че му предстои да прекара остатъка от деня сред градината. Във всеки един друг момент Уинтроу би приветствал подобна перспектива, само че след продължителен транс престоят на открито се превръщаше в особено неприятен.
Колебливостта на стъпките му не убягна на Берандол.
— Не се поддавай на тревогите, Уинтроу — тихо го укори свещеникът. — Когато изпитваш притеснение за онова, което би могло да се случи, ти пропускаш възможността да се насладиш на настоящия момент. Онзи, който се тревожи за идното, губи настоящето и отравя следващото с предмисъл. — Берандоловият глас придоби острота. — Ти прекалено често се отдаваш на подобни мисли. Ако ти бъде отказана жреческа степен, то най-вероятно ще бъде заради това.
Момчето хвърли сепнат поглед към свещеника. За момент отчаяние изникна върху невръстното лице. Тогава то откри уловката. И се усмихна широко. Берандол се присъедини към мимиката му, когато момчето каза:
— Но ако се притеснявам за евентуалното си отхвърляне, сам ще съм го предизвикал.
Берандол одобрително го сръчка с лакът.
— Именно. Колко бързо се учиш… Аз бях много по-голям, почти на двадесет, когато най-сетне се научих да съчетавам това Противоречие с живота си.
Уинтроу срамежливо сви рамене.
— Снощи размишлявах над това, преди да заспя. Човек трябва да се подготвя за бъдещето и да очаква бъдещето, без да се бои от бъдещето. Двадесет и седмото Противоречие на Са.
— Едва на тринадесет да достигнеш до двадесет и седмото Противоречие…
— Защо, вие до кое сте достигнали в момента? — простодушно попита момчето.
— Тридесет и третото. Вече две години не успявам да го разреша.
Дребният юноша отново повдигна рамене:
— Аз още не съм стигнал до него.
Двамата навлязоха в сянката на ябълковите дървета, под листа, натежали от горещината на деня. Зрели плодове придърпваха клонките към земята. В отсрещния край на овощната градина послушници обхождаха дърветата и ги поливаха с кофи изворна вода.
— Жрецът не бива да съди, освен ако не е способен да съди с преценката на Са; абсолютно справедливо и с пълна милост. — Берандол поклати глава. — Признавам, че не виждам как подобно нещо е възможно.
В погледа на момчето вече личеше размисъл; челото оставаше леко сбърчено.
— Докато смяташ, че е невъзможно, сам си забраняваш разбирането. — Гласът му звучеше занесено. — Освен ако целта не е да открием точно това — че жреците нямат право да съдят, защото не притежават абсолютна милост и абсолютна справедливост. Може би от нас се иска единствено да прощаваме и утешаваме.
Берандол поклати глава.
— Само за няколко мига ти достигна до мисълта, отнела ми шест месеца. Но има и друго. Край себе си виждам мнозина свещеници, които си позволяват да отсъждат. Бродещите представители на нашия орден се занимават почти изцяло с това: да разрешават неразбирателствата сред народа. В такъв случай те трябва по някакъв начин да са разрешили Тридесет и третото Противоречие.
Момчето го погледна любопитно, понечи да каже нещо, изчерви се и замълча.
Берандол се загледа в повереника си.
— Говори, каквото и да искаше да кажеш. Няма да те укоря.
— Проблемът е, че аз се канех да укоря вас — призна Уинтроу. С просияло лице той додаде: — Но се усетих и спрях.
— И какво щеше да ми кажеш? — настояваше свещеникът. Когато момчето поклати глава, наставникът му се засмя. — Нима мислиш, че ще се наскърбя, след като изрично съм те помолил да споделиш мисълта си? Хайде, слушам те.
— Щях да ви кажа, че трябва да построявате поведението си според наставленията на Са, а не според делата на останалите. — Момчето говореше прямо, но още към края на думите си сведе очи. — Зная, че не е моя работа да ви напомням това.
Берандол изглеждаше прекалено замислен, за да се наскърбява.