— Но ако аз следвам само наставленията, а в сърцето си виждам, че за човека е невъзможно да отрежда като Са, с абсолютна справедливост и пълна милост, принуден съм да заключа… — Той говореше все по-бавно, заради неохотата да изрази достигнатата мисъл. — Трябва да заключа, че или Бродещите притежават много по-развита духовност от мен, или че те имат точно толкова право да отсъждат, колкото и аз. — Погледът му се зарея сред ябълковите дървета. — Възможно ли е цял клон от ордена ни да съществува сред неправда? Не е ли възмутително дори да си помислям подобно нещо?
Притеснените му очи отново се спряха върху момчето до него. То се усмихваше спокойно.
— Ако мислите следват наставлението на Са, те няма как да са нечисти.
— Ще трябва да размишлявам още над това — с въздишка заключи Берандол и с искрена привързаност погледна Уинтроу. — Благословен да е денят, в който ти стана мой ученик. Макар че в много случаи не ставаше ясно кой кого обучава. Ще ми липсваш.
Внезапна тревога изпълни взора на Уинтроу.
— Какво искате да кажете? Да не би да заминавате? Нима ви отзовават тъй скоро?
— Не става дума за мен. Трябваше да ти предам вестта по по-добър начин, но както става винаги, разговорът с теб успя да отвлече мислите ми. Ти си този, който заминава. По тази причина дойдох да те потърся. Викат те обратно у дома. Баба ти и майка ти са изпратили вест, че дядо ти умира. Двете биха искали да си вкъщи в такъв момент.
Сепнат от мъката, изникнала върху лицето на момчето, свещеникът добави:
— Прости нетактичността ми. Ти тъй рядко говориш за семейството си; не знаех, че си толкова привързан към дядо си.
— Не съм — призна Уинтроу. — В действителност почти не го познавам. Когато бях малък, той неизменно пътуваше сред морето. А в моментите, когато си беше вкъщи, той винаги ме плашеше. Не с ожесточение, а с властността си. Присъствието му успяваше да породи впечатлението, че околността е прекалено нищожна за него. Още тогава чувах хората да говорят за него като за някаква легенда. Не помня някога да съм се обръщал към него. Когато дойдеше вкъщи, той връхлиташе като Северния вятър. Вместо да се радвам, аз се стараех да се крия от него. Когато се окажех завлечен пред него, той критикуваше ръста ми. Защо момчето е толкова дребно? Уж момче, а пък е толкова дребно! Не му ли давате месо? Да не би да е злоядо? Тъй подпитваше той, а подир това ме дръпваше и започваше да преценява дебелината на ръката ми. В тези моменти винаги се чувствах засрамен, сякаш аз съм виновен за това, което съм се родил. След влизането си в храма съм го виждал още по-малко, но зная, че мнението му за мен няма да се е променило. Но не заради него не искам да се връщам, нито заради мисълта, че отивам край смъртно легло. Става дума за самото завръщане, Берандол. У дома е толкова… шумно.
Свещеникът сгримасничи състрадателно.
— Струва ми се, че се научих да мисля едва след идването си тук — продължи Уинтроу. — У дома беше прекалено шумно и прекалено населено. Никога нямах време да мисля. От момента, в който бавачката ни вдигнеше от леглата, до мига, в който ни изкъпеха и ни завиеха за лека нощ, ние бяхме обградени от неспирно движение. Непрекъснато ни преобличаха, извеждаха ни на разходка, на приеми или на трапези… край нямаше. Знаете ли, че след пристигането си тук не излязох от килията си цели два дена? Без бавачката, баба или мама да се разпореждат, аз си нямах представа какво да правя. Освен това бях свикнал да представлявам част от цялост, в която влизаме аз и сестра ми. Време е за следобедния сън на децата; време е децата да обядват… На заминаване ми се струваше, че съм изгубил половината си тяло.
Берандол се усмихваше разбиращо.
— Ето какво било да бъдеш Вестрит. Винаги съм се чудил как живеят децата на Търговците от Бингтаун. При мен беше различно и същевременно същото. Аз съм от семейство на свинари. Нямах си бавачка да ме води на излети, но при нас винаги се намираше някаква работа. Сега като се замисля, по-голямата част от времето ни минаваше в усилия просто да оцелеем: ние преживявахме с удивително малко храна, поправяхме неща, за които обикновен човек никога не би заподозрял, че възстановяването им е възможно, грижехме се за свинете… Не е преувеличение да кажа, че животните получаваха повече внимание от нас самите. Изобщо не можеше да става и дума някое от децата да бъде дадено в храма. Но тогава майка ми се разболя. Татко обеща, че ако тя оздравее, той ще обрече едно от децата си на Са. И тъй като тя оцеля, те изпратиха мен. Аз бях изтърсакът: най-малък, само с една здрава ръка. Дори и това беше лишение за тях, но пък далеч по-лесно за преодоляване от липсата на някой от големите ми братя.