Само при мисълта за него веселието й се изпари и луната се разлюля пред очите й, които бяха пълни със сълзи. Тя потърси носна кърпичка, но се сети, че не носи. После отпи от чашата си, като се надяваше да подобри мрачното си настроение.
Няколко минути след като изпуши пурата си, Ники стоеше на същото място, където го бе оставила Валери и се двоумеше дали да не поеме надясно и да се върне в градината, или да тръгне наляво и да навлезе още по-навътре в лабиринта, докато не стигне пътеката, която знаеше, че води покрай къщата и директно към спалнята му.
Той бе уморен, а в стаята му имаше огромно и удобно легло. Ако майка му не го бе помолила да се отбие тук по пътя от Лондон и да предаде лично поздравите й на майката на Валери, нямаше въобще да си прави труда. Според писмото на баща му здравето на майка му се влошаваше, а Ники не искаше да допусне и най-малката грешка, за да я разтревожи или разочарова. Той се обърна и тръгна към пътеката, която водеше към изхода на лабиринта и към градината, готов да изпълни обществения си дълг тази вечер и синовния си дълг утре сутринта.
ШЕСТА ГЛАВА
Джулиана бе убедена, че опозоряването й ще накара сър Франсис да оттегли предложението си за женитба, въпреки че не знаеше как ще оцелее, когато родителите й разберат, че сама е виновна. Отново се задави от сълзи, облегна главата си назад, затвори очи и реши да се помоли. Тя се молеше баба й да измисли начин, по който да се опозори. Решила, че ще е по-разумно да се обърне към по-висши инстанции, Джулиана се помоли Господ да разреши проблема й. Хрумна й, че може би Господ не би погледнал с добри очи на нейната молба, камо ли пък да я осъществи, освен ако не я съжали. Отпи от чашата си и още по-силно стисна очи, като започна да изброява на Господ причините, заради които искаше да бъде опозорена. Тъкмо стигна до нежеланието си да се омъжи за сър Франсис Белхевън и ридаеше от отчаяние, когато се стресна от някакъв глас — дълбок, плътен, властен мъжки глас, изпълнен със състрадание:
— Мога ли да ви помогна?
Страх скова цялото й тяло, сърцето й щеше да изскочи. Загледа се в сянката, която се приближаваше към нея.
Привидението спря така, че бледите лунни лъчи не можаха да го осветят, лицето му бе в сянка, чертите му бяха неясни. Той бавно вдигна ръката си и като че ли нещо бяло полетя от нея, въпреки че нямаше вятър.
Сетивата й бяха замъглени от шока и брендито, Джулиана осъзна, че той държи летящото нещо. Тя колебливо пристъпи напред и протегна ръка, за да достигне неговата. Това, което държеше в ръката си, бе съвсем обикновена носна кърпа.
— Благодаря ви — прошепна тя, усмихна се измъчено и си избърса носа и очите.
Не знаеше какво да прави с нея сега, затова му я подаде.
— Можете да я задържите.
Джулиана я сграбчи и я притисна до сърцето си.
— Благодаря ви.
— Има ли още нещо, което мога да направя за вас?
— Не си тръгвайте! Моля ви! Нуждая се от вашата помощ, но искам да ви обясня. — Тя понечи да обясни как се бе молила на Господ да бъде опозорена, когато осъзна как две неща й се струват странни. Първо, този ангел, който най-вероятно се бе появил в отговор на молитвите й, като че ли имаше лек акцент — и то френски. Второ, сега, когато очите й се бяха приспособили към мрака и можеше да го разгледа по-добре, забеляза, че имаше нещо дяволско в лицето му, а не ангелско. Тъй като се молеше да бъде опозорена, бе по-приемливо това мистично същество да принадлежи на ада и да е дошло в отговор на молитвите й, за да й помогне.
Като се опитваше да не се остави брендито да й въздейства, Джулиана го погледна предпазливо.
— Моля ви, не си мислете, че обиждам личността ви… или вкуса ви към дрехи — започна тя, като се опитваше да говори нормално, — но защо не носите бяло, вместо черно!
Очите му, които се виждаха през процепите на маската, се присвиха, щом чуха възмутителното предложение, а Джулиана се приготви той да я срази с изпепеляващия си поглед и се изненада, когато чу мекия му глас:
— Прието е мъжете да се обличат в черно. Ако се бях появил тук в бяло, щях да привлека вниманието. Хората ще се опитат да ме разпознаят. Ще забележат първо ръста ми, после останалите ми черти и, разбира се — самоличността ми. Ако беше станало така, щях да загубя анонимността си и съответно свободата си да правя разни неща, които правят всички в нощ като тази.
— Да, разбирам — учтиво рече Джулиана, ала не бе докрай убедена в това, което казваше. — Предполагам, не е чак толкова необичайно, колкото си мислех.