Ники си помисли, че срещата им е малко „необичайна“. Когато я видя отначало, тя ридаеше. В зависимост от моментите на хубавото й лице се бяха изредили много изражения — шок, срам, благоговение, страх, съмнение, а сега — несигурност… дори неспокойство. Докато я чакаше да събере кураж и да обясни какво точно иска от него, Ники забеляза, че тя е необикновена. Светлата й руса коса блестеше като платина на лунната светлина, когато тя движеше главата си, а огромните й очи бяха сини като лавандула. Лицето й бе изключително нежно, с мека млечнобяла кожа, извити вежди и прекрасни устни. Красотата й бе изтънчена и неуловима на пръв поглед. Тя извираше от невинното й лице и искрените й огромни очи, а не от екзотичното и еротично излъчване. Не можеше да определи възрастта й, ала изглеждаше доста млада и определено някои неща не се връзваха.
Тя се опита да си събере мислите, а той вдигна вежди и продължи да я изучава.
— Ще имате ли нещо против — произнесе тя много учтиво — да свалите маската си и да ми позволите да видя лицето ви?
— Това ли е услугата, за която ме помолихте? — попита той.
— Не, но не мога да ви я кажа, преди да съм видяла лицето ви. — Когато видя, че той няма никакво намерение да изпълни молбата й, Джулиана добави с треперещ и отчаян глас: — Това е изключително важно!
Ники се поколеба, ала изведнъж го обзе силно любопитство и реши да й съдейства. Махна маската и излезе от сянката, като я погледна изразително право в лицето, после зачака нейната реакция.
И тя бе доста красноречива.
Тя затисна устата си с ръка, а очите й щяха да изскочат. Ники пристъпи напред, като си помисли, че тя ще припадне, но вместо това тя избухна в смях, което го озадачи още повече. Заливаше се от смях, седна на каменната пейка и закри лицето си с ръце. Два пъти го погледна през пръстите си, като че ли да се увери отново, че го е видяла, и двата пъти лицето му я накара да се засмее още по-силно.
С огромни усилия Джулиана най-накрая успя да се успокои. Тя вдигна лицето си към него, очите й още се смееха, гледаше и не вярваше, че пред нея е единственото лице в цяла Англия, което я бе развълнувало до този момент. Когато изненадата й премина, това лице отново й въздействаше по същия начин като при предишната им среща през пролетта. Само че този път имаше малка разлика. Чувствените му устни се усмихваха, погледът му не бе безмилостен и студен, очите му бяха… изпълнени със съмнение. Изражението на лицето му бе напълно неразгадаемо, но определено — загадъчно и интересно.
Това я поласка, повдигна духа й, възвърна самочувствието й и напълно я убеди, че е взела правилно решение. Беше се помолила да бъде напълно опозорена и точно това щеше да стане с помощта на най-желания ерген в цяла Европа, самия Никола Дьовил! Всичко се нареждаше идеално, по-добре не би могло и да бъде — шестото й чувство й подсказваше. Щеше да се жертва да бъде опозорена, за да избяга от сър Франсис, ала не всичко бе толкова трагично — щяха да й останат сладките спомени от тази вечер.
— Не съм побъркана, въпреки че сигурно се държа като такава — започна тя. — Наистина можете да ми помогнете.
Ники знаеше, че трябва да си тръгне оттук, ала бе пленен от очарователното и неустоимо лице, заразен от звънливия й смях и изненадан от удивителните й реакции.
— Каква е точно услугата, която се надявате да свърша?
— Малко съм затруднена да я обсъдя с вас — рече тя. Той наблюдаваше как тя се протяга за питието си. Тя отпи, сякаш то щеше да я окуражи, а после го погледна с огромните си невинни очи. — Всъщност може би е малко трудно — поправи се и сбърчи носле.
— Както виждате — отвърна й Ники, като потисна усмивката си и галантно й се поклони, — аз съм изцяло на вашето разположение.
— Надявам се все още да сте, когато чуете за какво ще ви помоля — промърмори тя.
— Какво трябва да направя?
— Искам да ме опозорите.
СЕДМА ГЛАВА
До този момент Ники смяташе, че нито една жена вече не може да го изненада, нито пък да го накара да загуби ума и дума.
— Моля, бихте ли повторили? — успя да произнесе най-накрая.
Джулиана го наблюдаваше как се опитва да прикрие изненадата си и потисна смеха си. Не бе сигурна дали смехът й се дължеше на това, че е малко изнервена или пък наистина й беше весело, или пък от греховния еликсир, който мъжете поглъщаха, за да се чувстват по-добре.
— Попитах ви дали бихте могли да ме опозорите.
За да спечели малко време, той бръкна в джоба си и извади последната от двете пури, които бе взел със себе си.
— Какво… по-точно — попита колебливо, наведе глава и запали пурата си — имате предвид?