— Както ти споменах, не е кой знае какво, но ако не си много разточителна, ще можеш да поживееш скромно в Лондон няколко години, да натрупаш опит за живота и да разгърнеш таланта си на писателка.
Джулиана изпита тъга при мисълта, че баба й може да умре. Не желаеше да живее в Лондон, а и смяташе, че никога няма да осъществи мечтата на баба си — да стане известна писателка.
— Нищо ли няма да кажеш за плановете ми за теб, дете? Не съм очаквала да подскочиш от радост. Но известна проява на ентусиазъм можеше да бъде много подходяща в замяна на икономиите, с които съм живяла, за да ти дам малко свобода.
Бе засегната. Джулиана разбираше, че се опитва да я накара да сподели мнението й или да поговорят на по-безобидна тема. Обаче момичето не можеше да обсъжда спокойно смъртта на баба си. Дори бе наскърбена, че в думите на възрастната жена не долавя съжаление от предстоящата раздяла.
— Трябва да споделя, че не си особено благодарна.
Джулиана внезапно изправи глава, виолетовите й очи бяха пълни със сълзи:
— Въобще не съм благодарна, бабо, нито пък искам да обсъждам това сега. Наближава Коледа, време за весели…
— Смъртта е част от живота — изрече безизразно баба й. — Безсмислено е да треперим от страх.
— Но ти си целият ми живот — избухна Джулиана. — И… и не ми харесва, когато твърдиш, че парите могат да компенсират загубата ти.
— Мислиш ме за безчувствена?
— Да, точно така!
Това бе първият им спор и на Джулиана въобще не й се понрави.
Настана пълна тишина, след което баба й я попита:
— Знаеш ли какво ще ми липсва, когато напусна тази земя?
— Очевидно нищо.
— Ще ми липсва само един-единствен човек. Ще ми липсваш ти.
Отговорът бе толкова противоречив с хладния й тон и безизразното й лице, че Джулиана я погледна със съмнение.
— Ще ми липсват чувството ти за хумор, самоувереността ти и невероятният ти талант да прозираш истината и да откриваш логиката на нещата. Най-много ще ми липсва четенето на това, което пишеш всеки ден. Ти си единственият светъл лъч в моя живот.
Тя се приближи до момичето и сложи хладната си ръка на страната му, като изтри сълзите, които се стичаха от очите му.
— Двете с теб сме сродни души. Ако се беше родила по-рано, щяхме да станем първи приятелки.
— Ние сме приятелки — прошепна Джулиана, като сложи ръката си върху тази на баба си и я притисна до лицето си. — Ние ще останем приятелки завинаги! Когато те… няма, аз пак ще споделям с теб — ще ти пиша писма, все едно си се преместила за известно време!
— Колко забавно! — усмихна се баба й. — И винаги ли ще ми ги изпращаш?
— Разбира се, че не, ала ти ще знаеш какво съм ти писала въпреки всичко.
— Какво те кара да си мислиш така? — попита я тя стъписана.
— Защото чух със собствените си уши как безцеремонно заяви на свещеника, че не е логично да мислим, че Всевишният е решил ние да се излежаваме, докато дойде Страшният съд. Ти също така му разясни, че безброй пъти сме предупреждавани, че каквото посееш, такова ще пожънеш, така че Господ най-вероятно иска да ни отвори очите, да наблюдаваме какво сеем, но в по-широк смисъл на думата.
— Аз не смятам, че това е такава мъдрост, скъпа, че да вярваш повече на теоретичните си идеи, отколкото на добрия свещеник. Не бих искала да пропиляваш таланта си, като ми пишеш, след като напусна този свят, вместо да пишеш нещо за живите.
— Аз няма да си губя времето — заяви Джулиана със самоуверена усмивка. Обикновено когато спореха, настроението й се повишаваше. — Ако ти напиша писма, знам, че ще намериш начин да ги прочетеш, независимо къде ще си.
— Защото ми приписваш свръхестествени способности?
— Не — отвърна шеговито Джулиана, — защото не можеш да устоиш да не поправиш правописните ми грешки.
— Право в целта — намръщи се баба й, ала сетне се усмихна широко, взе ръцете на Джулиана в своите, като ги стисна здраво.
Следващата година в навечерието на Коледа баба й почина, като преди да издъхне, бе държала ръката на Джулиана.
— Ще ти пиша, бабо — проплака момичето, когато очите на възрастната жена се затвориха за вечен сън. — Не забравяй да проверяваш пощата. Не забравяй.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
През дните, които последваха, Джулиана написа дузини писма, но докато самотните месеци се нижеха един след друг, не си заслужаваше да пише за празнотата и монотонността на живота си. Тихото малко селище Блинтънфийлд бе нейният свят и така тя запълваше времето си, като си мечтаеше да отиде в Лондон, когато стане на осемнайсет и получи наследството. Там щеше да срещне интересни хора, да посещава музеи, да пише. Когато продаде част от творбите си, щеше да води малките си братчета в Лондон по-често, за да разширят знанията си и да опознаят света извън малкото селище.