– Тогава не можем да се приберем у дома! Не и докато не изпълним обещанието си към Лус! Не искам да бъда поредният човек, който я изоставя. – Шелби се почувства внезапно изтощена. – Тя заслужава нещо по–добро.
Майлс бавно издиша. Закрачи около кладенеца с набраздено от бръчки чело – изражението му на мислител.
– Права си – каза накрая. – Какво е още един ден?
– Наистина ли? – изписка Шелби.
– Но къде ще намерим Даниел? Лусинда не каза ли нещо за замък? – попита Майлс. – Можем да го намерим и…
– Като познавам Даниел, може да се цупи навсякъде. И наистина имам предвид навсякъде.
Шелби чу тропот на конски копита и обърна глава към широкия централен път, който минаваше през пазарния площад. Покрай сергиите на търговците, които те вече затваряха за вечерта, зърна величествено изглеждащ снежнобял кон.
Когато конят подмина навеса на последния търговец и се показа на открито, Шелби ахна.
Фигурата върху черното кожено седло, обточено с хермелин – която Шелби, Майлс и повечето хора от града наблюдаваха с неприкрито благоговение – наистина беше рицар в блестящи доспехи.
Широкоплещест, със самоличност, прикрита от наличника на шлема, рицарят се отправи през площада с внушителното излъчване на благородник. Споените една за друга стоманени плочки започваха при стъпалата му, които бяха пъхнати в две здрави стремена. Краката му бяха защитени с излъскани предпазни пластини, а ризницата му от метални брънки беше толкова тясна, че прилепваше към мускулестите му страни. Металният му шлем имаше плосък връх, с две извити плочки, които се срещаха под ъгъл и се събираха над носа му. В предната част на наличника имаше миниатюрни дупчици за дишане и тесен процеп напряко за очите. Това беше обезпокояващо: той можеше да ги вижда, но те можеха да виждат само ослепителното външно доказателство за присъствието му.
В ножница, пристегната от лявата му страна, имаше сабя, а над доспехите той носеше дълга бяла туника с червен кръст на гърдите – Шелби си помисли, че беше виждала подобен в един от филмите на Монти Пайтън.
– Защо не го попитаме? – каза Шелби.
– Сериозно?
Шелби се поколеба. Разбира се, беше нервна от мисълта да се приближи към истински жив рицар. Но как иначе щяха да намерят Даниел?
– Имаш ли по–добра идея? – Тя посочи към застрашително издигащата се фигура. – Той е рицар. Даниел е рицар. Има вероятност да се движат в едно и също рицарско обкръжение, нали?
– Добре, добре. И, Шел? – Майлс си пое дъх наполовина – нещо, което правеше, когато беше нервен. Или когато мислеше, че може би всеки момент ще нарани чувствата на Шелби. – Опитай се да не използваш акцента на „прасковката от Джорджия“, става ли? Влюбената до уши Лусинда може и да не го е забелязала, но трябва да внимаваме повече с вписването в обстановката. Не забравяй какво каза Роланд за замесването с миналото.
– Сливам се, сливам се. – Шелби скочи от ръба на стената, изправи рамене, както си представяше, че би направила една истинска дама, намигна на Майлс – това й се стори малко неловко – и закрачи решително към рицаря.
Но беше направила само две къси крачки, когато рицарят се обърна с лице към нея, повдигна наличника на шлема си и присви тъмните си очи в гневен поглед – гневен поглед, който Шелби си беше спечелвала на няколко пъти преди.
За вълка говорим… Майлс не беше ли споменал току–що Роланд Спаркс?
Роланд хвърли поглед напред–назад между Шелби и Майлс. Явно ги позна, което означаваше, че това беше Роланд от тяхното настояще, техният Роланд, онзи, когото за последно бяха видели в опустошения от битка заден двор на Лусинда Прайс. Което означаваше, че са загазили.
– Какво правите тук вие двамата?
Майлс мигновено се озова до Шелби, закрилнически обгръщайки раменете й с длани. Беше наистина почтено от негова страна, сякаш не смяташе да я остави да понася укорите сама.
– Търсим Даниел – каза той. – Можеш ли да ни помогнеш? Знаеш ли къде е?
– Да ви помогна? Да намерите Даниел? – Роланд объркано повдигна тъмните си вежди към тях. – Да не би да имате предвид Лус, простосмъртното момиче, което се губи в собствените си Вестители? Здраво сте затънали, хлапета.
– Знаем, знаем, не ни е тук мястото. – Шелби възприе най–разкаяния си тон. – Озовахме се тук случайно – добави тя, взирайки се нагоре към Роланд върху невероятния му бял кон. Не беше имала представа, че конете са толкова огромни. – Опитваме се да се приберем у дома, но се затрудняваме да намерим Вестител…
– Разбира се, че се затруднявате. – Роланд изпухтя сърдито. – Сякаш си нямам достатъчно задължения, ами сега трябва да се правя и на бавачка. – Небрежно вдигна облечена в ръкавица ръка. – Ще ви призова един.