– Чакай. – Майлс пристъпи напред, прекъсвайки Роланд. – Помислихме си, че докато сме тук, може би, бихме могли, ъм, да направим нещо мило за Лусинда. Нали знаеш, Лусинда от тази епоха. Нищо кой знае какво, просто да разведрим малко живота й. Даниел я заряза…
– Знаеш какви го прихващат понякога… – вметна Шелби.
– Чакайте. Видели сте Лусинда? – попита Роланд.
– Беше съкрушена – каза Майлс.
– А утре е Денят на Свети Валентин – добави Шелби.
Жребецът изцвили и Роланд дръпна поводите, за да го успокои.
– Беше ли споена?
Шелби сбърчи нос:
– Дали е била какво?
– Беше ли в съюз с предишното и сегашното си превъплъщение?
– Имаш предвид като… – Шелби си мислеше за начина, по който беше изглеждал Даниел в Йерусалим, объркан и нефокусиран, като триизмерен филм, когато го гледаш без специални очила.
Но преди тя да успее да отговори, обувката на Майлс притисна с хрущене пръстите й. Ако на Роланд не му харесваше, че са тук, то със сигурност нямаше да му хареса фактът, че бяха пътували чрез Вестители кажи–речи навсякъде.
– Шшшт – прошепна Майлс само с ъгълчето на устата си.
– Вижте, доста просто е: тя позна ли ви? – настоя Роланд.
Шелби въздъхна:
– Не.
– Не – каза Майлс.
– Тогава тя е Лус от това време и не бива да се намесваме. – Роланд ги изгледа с неприкрито подозрение, но не каза нищо повече. Една от дългите му златисто–черни плитчици се измъкна от ластика си и се спусна от тайните кътчета на шлема му. Той я прибра и огледа градския площад, кучетата, които нападаха извито като змия кравешко черво, децата, които ритаха крива кожена топка из калните улици. Очевидно му се искаше да не се беше натъкнал на тях.
– Моля те, Роланд – каза Шелби, като посегна дръзко към ръкавицата му от метални брънки. Рицарска ръкавица, помисли си тя. Така им казваха. – Не вярваш ли в любовта? Нямаш ли сърце?
Шелби почувства как думите увисват в мразовития въздух и й се прииска да можеше да си ги вземе обратно. Със сигурност беше отишла твърде далече. Не знаеше каква е историята на Роланд. Беше взел страната на Луцифер, когато ангелите паднаха, но никога не беше изглеждал чак толкова лош. Просто загадъчен и непроницаем.
Той отвори уста да каже нещо и Шелби зачака да чуе поредната лекция за опасностите от пътуването чрез Вестител или да бъде заплашена, че, ако поиска, ще я издаде на Франческа и Стивън. Трепна и извърна поглед.
После чу мекото иззвънтяване от спускането на наличника.
Когато тя вдигна поглед, лицето на Роланд отново беше скрито. Тъмният процеп за очите в наличника беше непроницаем.
Само как съсипа нещата, Шелби.
– Ще намеря Даниел заради вас. – Гласът на Роланд прогърмя иззад наличника и накара Шелби да подскочи. – Ще се погрижа да пристигне навреме за утрешния панаир. Имам да се погрижа за една последна задача, а после ще се върна тук да осигуря на двама ви Вестител, който ще ви върне в „Шорлайн“, където би трябвало да сте сега. Не искам спорове. Или приемете предложението ми, или се откажете.
Шелби стисна челюст, за да не увисне отворена. Той щеше да им помогне.
– Никакви… никакви спорове – заекна Майлс. – Това ще бъде чудесно, Роланд. Благодаря ти.
Последва леко накланяне на шлема на Роланд, което Шелби прие за кимване, но той не каза нищо друго. Само смушка белия си кон и го завъртя с лице към пътеката, която извеждаше от града. Търговците се разпръснаха, когато животното потегли в тръс, а после се впусна в галоп, с бяла опашка, развяваща се зад него като изчезващо облаче дим.
Шелби забеляза нещо странно: вместо да излезе от града, яздейки гордо, Роланд седеше със сведена глава, с леко прегърбени рамене. Сякаш нещо необяснимо беше променило настроението му. Дали беше нещо, което тя беше казала?
– Доста напрегнато беше – каза Майлс, застанал до нея.
Шелби се промъкна близо до него, така че ръцете им да се докосват, и това я накара да се почувства по–добре.
Роланд щеше да намери Даниел. Щеше да им помогне.
Шелби се хвана, че се усмихва по много нетипичен за нея начин. Някъде под цялата тази броня може би имаше сърце, което вярваше в силата на истинската любов.
При всичкия си привиден цинизъм, Шелби трябваше да признае, че и тя вярваше в любовта. А от начина, по който Майлс беше утешавал Лусинда днес следобед, можеше да види, че и той също вярваше. Заедно гледаха сиянието на привечерното слънце върху доспехите на Роланд и слушаха как тропотът на копита по калдъръма заглъхва в тишината.
Ръка в ръкавица