Яркосиня шапка на „Доджърс“.
– Възхитете се на изящното оцветяване на козирката от канава! – Хенри Тейлър се беше вживял дълбоко в рекламирането на стоката си, сякаш шапката винаги е била част от предметите му за продан, сякаш сам той я беше ушил. – Виждали ли сте някога такива шевове? Безупречно равни, до степен да са… невидими!
– Ами ако тая шапка я прореже меч, Хенри, тогава какво? – подметна насмешливо един мъж. Тълпата възбудено зашепна, че може би тази шапка с козирка не е най–непробиваемият предмет в колекцията на Хенри.
– Глупаци – рече Хенри. – Тази козирка не е броня, а украшение. Нима не е възможно едно нещо да е направено само за да радва окото и сърцето?
Когато посетителите на панаира задюдюкаха, сърцето на Шелби заблъска като чук в гърдите, защото разбра какво трябваше да направи.
– Ще купя шапката! – извика тя внезапно.
– Не се продава! – каза Хенри.
– Разбира се, че се продава – каза Шелби, пренебрегвайки нервността си заради ужасния си английски акцент, избутвайки настрани неколцина стреснати души, избутвайки настрана всичко, освен нуждата да се добере до шапката. Тя беше важна за Майлс, а Майлс беше важен за нея. – Ето – извика тя, – вземете в замяна бонето ми! Моят, ъм, баща, ми го купи тази сутрин, и то, ъм, не ми става.
Хенри вдигна поглед и за миг Шелби почувства паника – той със сигурност щеше да разбере, че е откраднала бонето.
Само че, когато наклони глава към Шелби, той сякаш дори не осъзна, че шапката някога му е принадлежала.
– Да, с това боне наистина ти стърчат ушите. Но това не е достатъчно.
Какво? Ама тя нямаше големи уши! Шелби се канеше хубавичко да овика Хенри, когато си спомни кое беше важното тук.
– Хайде де! Онази шапка е стара, материята й е избеляла! – Тя посочи обвинително с пръст. – И що за странно значение имат онези букви отпред?
– Това букви ли са? – попита някой в тълпата.
– Не знам да чета – рече друг.
А беше ясно, че и Хенри не четеше.
– Какво пише? – попита той. – Мислех си, че са просто за украса. – А после, спомнил си твърдението си, че е изработил шапката, добави: – Някакъв пътуващ джентълмен ми даде десена.
– Те са знакът на дявола! – импровизира Шелби: гласът й се усили, докато придобиваше увереност: – Острите стрелки са негов белег и знак.
Тълпата ахна и се притисна по–близо. От миризмата им Шелби изпита чувството, че не може да си поеме дъх.
Хенри отдалечи шапката от себе си.
– Така ли? Тогава защо я искаш?
– Вие как мислите? Ще я унищожа в името на всичко свято и праведно на света.
От тълпата се разнесе одобрителен шепот.
– Ще я изгоря и ще отърва света от злотворния й знак! – Шелби наистина се вживяваше в импровизацията.
Няколко души в тълпата нададоха слаби ликуващи възгласи.
– Ще защитя всички ни от проклятието на шапката!
Хенри се почеса по главата.
– Въпреки всичко, това е само една шапка, нали?
Около Шелби, хората се обърнаха да я погледнат:
– Ами, да, но… мисълта ми е, че ще ви отърва от нея.
Тейлър погледна бонето в ръката й, лявата му вежда се повдигна:
– Тази бродерия ми се вижда позната – промърмори той. После погледна пак към шапката на Майлс. – Значи, честна размяна?
Шелби подаде дантеленото боне:
– Честна размяна.
Човекът кимна и размяната беше направена. Шелби усещаше скъпоценната шапка на Майлс с емблемата на „Доджърс“ като кюлче злато в ръцете си и щеше да си счупи краката от бързане да се върне в палатката. Той щеше да е толкова щастлив! Тя затича по зелената поляна, покрай пътуващи музиканти, които пееха тъжни и самотни песни, покрай деца, увлечени във вечната игра на гоненица, и скоро видя очертанията на раменете на Майлс в тъмното.
Само че не беше тъмно.
Майлс беше открил как да запали огън! И печеше над открития пламък цял куп наденици, набодени на вилица. Когато вдигна поглед към нея и се усмихна, малка трапчинка, която никога не беше забелязвала преди, се появи на лявата му буза. Шелби усети замайване. Може и да беше от това, че беше тичала по целия път. Или от внезапната горещина на огъня.
– Гладна ли си? – попита Майлс.
Тя кимна, твърде нервна, заради новината, че е отмъкнала обратно шапката му, за да намери думи. Държеше шапката зад гърба си, смутена от всичко. Позата си, подаръка, торбестите средновековни дрехи. Но това беше Майлс; той нямаше да я съди. Тогава защо изведнъж се почувства толкова нервна?