– Така си и мислех. Ей, къде ти е бонето?
Дали в гласа му имаше нотка на съжаление? Дали косата й изглеждаше нелепо? Сега не разполагаше дори с ластичето, за да я прибере назад.
Тя се изчерви:
– Размених го.
– О! За нещо, което да подариш на Лус и Даниел?
Със светлината, хвърляща игриви отблясъци по лицето му, Майлс изглеждаше като най–добрия й приятел и същевременно като изцяло нов човек. Някой – осъзна тя – когато много би искала да опознае.
– Да. – Шелби се чувстваше странно, застанала над него с буйната си лъвска грива. Защо нямаше коса като Лус, коса, която беше гладка и лъскава, и секси, и така нататък? Коса, която момчетата харесваха. Майлс беше харесвал косата на Лус. Той още се взираше в Шелби. – Какво?
– Нищо особено. Сядай. Има сайдер и хляб.
Шелби се отпусна на тревата до Майлс, като внимаваше да скрие шапката му в гънките на роклята си. Искаше да му я даде в подходящия момент, например след като стомахът й престанеше да къркори. Той плъзна цвърчаща наденица върху дебела филия хляб с хрупкава коричка и й подаде очукана тенекиена чаша сайдер. Чукнаха чашите си и се погледнаха в очите.
– Откъде взе всичко това?
– Мислиш, че си единствената, която може да прави размени? Наложи се да се сбогувам с две здрави връзки за обувки заради този сандвич, лейди, така че яж, без да спориш.
Докато отхапваше от хляба и наденицата и отпиваше от питието си, Шелби с радост видя, че Майлс не зяпаше косата й. Беше се загледал към ширналите се палатки, стигащи до града, към пушеците от стотици лагерни огньове, които се смесваха във въздуха. Тя се почувства толкова затоплена и щастлива, колкото не се беше чувствала от много дълго време.
Довършвайки сандвича си още преди Шелби да е отхапала втора хапка, Майлс преглътна.
– Знаеш ли, тази сага с Лус и Даниел, невъзможната им любов, неразрушимото проклятие, съдбата и предопределението и всичко това… когато най–напред започнахме да учим за това в часовете, и дори когато се запознах с Лус, това звучеше като…
– Куп дивотии? – вметна Шелби. – Във всеки случай, това си помислих аз.
– Ами, да – призна Майлс. – Но напоследък, като пътувах през Вестителите с теб, като виждах всъщност колко много повече неща има в този свят, като срещнахме Даниел в Йерусалим, като гледахме колко по–различен беше Кам, когато беше сгоден… Може би има такова нещо като истинска любов.
– Да. – Шелби обмисли това, докато дъвчеше. – Да.
Напълно неочаквано, изпита силно желание да попита Майлс за нещо. Но се страхуваше. И страхът не беше като този от факта, че се налагаше да спи навън в пълна с животни гора, или страхът, който изпитваш, когато си безкрайно далече от къщи, без изобщо да си сигурен, че някога ще намериш пак обратния път. Това беше първичен и примесен с уязвимост страх, от чиято сила трепереше.
Но ако не попиташе, никога нямаше да узнае. А това щеше да бъде по–лошо.
– Майлс?
– Да?
– Някога бил ли си влюбен?
Майлс откъсна кафяво стръкче трева и го завъртя между дланите си. Хвърли й бърза усмивка, после се засмя смутено.
– Не знам. Искам да кажа… вероятно не. – Прокашля се. – А ти?
– Не – каза тя. – Дори не съм се доближавала до това.
Изглежда никой не знаеше какво да каже след това. За известно време просто седяха в нервно мълчание. Понякога Шелби забравяше, че това е нервно мълчание и го улавяше да я гледа, а очите му бяха целите вълшебно сини, и всичко й се струваше наистина различно, и тя отново ставаше нервна.
– Някога искало ли ти се е да живееш в друга епоха? – Майлс най–накрая смени темата и усещането беше, сякаш някой беше пукнал грамаден балон от напрежение. – Бих могъл да свикна да нося доспехи, да се държа като благороден рицар, всички тези неща.
– От теб ще стане страхотен рицар! Не и аз, обаче. Откроявам се тук като болен палец. Обичам си шумотевицата в Калифорния.
– Аз също. Ей, Шел? – Очите му я наблюдаваха съсредоточено. Тя почувства горещина, макар че силен порив на февруарския вятър проникна под грубата й вълнена рокля.
– Мислиш ли, че ще бъде различно, когато се върнем в „Шорлайн“?
– Разбира се, че ще бъде различно. – Шелби сведе поглед и отскубна стръкче трева. – Искам да кажа, ще си седим в трапезарията, ще четем „Трибюн“ и ще замисляме какви номера да погодим на не–Нефилимите. Няма, например, да пием от средновековни кладенци и други такива истории.
– Нямам това предвид. – Майлс се обърна да я погледне в лицето. Повдигна с пръст брадичката й. – Имам предвид, ти и аз. Тук сме различни. Харесва ми какви сме тук. – Пауза. Дълбок син поглед. – А на теб?
Шелби знаеше, че той не говори за това. Но я беше страх да си помисли какво друго можеше да има предвид. Защото какво, ако схванеше погрешно? Каквито и да „бяха“ тя и Майлс тук, на нея й харесваше, много. Цял ден беше чувствала това напрежение около него. Но не можеше да го изрази. От него й се връзваше езикът.