Защо не можеше той просто да прочете мислите й? (Не че там положението беше по–малко объркващо.) Но не, Майлс се беше хванал за отговора й, който беше закъснял, и глупав, а също и наистина, наистина сложен.
– Разбира се. – Шелби се изчервяваше. Трябваше й нещо, което да я разсее. Посегна за бейзболната шапка. Така той щеше да зяпа шапката, вместо зачервените й бузи.
– Причината да попитам за бонето ти – каза Майлс, преди тя да успее да му даде шапката, – е че намерих тези на пазара тази вечер. – Той вдигна чифт бежови кожени ръкавици с бели пришити маншети. Бяха прекрасни.
– Купил си тези? За мен?
– Направих размяна заради тях, всъщност. Трябваше да видиш как пощуря от кеф ръкавичарят заради едно пакетче дъвка. – Той се усмихна. – Във всеки случай, цял ден ти беше толкова студено на ръцете, а и си помислих, че ще отиват на бонето ти.
Шелби не можа да се сдържи. Започна да се киска. Преви се на две, заудря по земята и нададе силен смях. Беше такова хубаво усещане да освободиш цялата тази потисната нервна енергия, да я пуснеш във въздуха в навечерието на Свети Валентин, и просто да се смееш.
– Мразиш ги. – Майлс звучеше съкрушен. – Знам, че не са в обичайния ти стил, но бяха в същия цвят като онова боне, и…
– Не, Майлс, не е това. – Шелби отново се надигна да седне и се опомни, когато видя лицето му. После пак започна да се смее. – Размених бонето, за да ти взема това. – Тя вдигна шапката на „Доджърс“.
– Няма начин. – Той посегна към нея с изражението на хлапе, което не може да повярва, че подаръците под коледната елха наистина са за него.
Шелби безмълвно държеше в ръце ръкавиците. Майлс стискаше шапката в своите. След един дълъг миг пробваха подаръците си.
С шапката, нахлупена здраво над сините очи, Майлс изглеждаше отново както преди, като момчето, което Шелби разпознаваше от стотици лекции в „Шорлайн“, момчето, с което за първи път беше прекрачила през Вестителите, момчето, което – осъзна тя – беше най–близкият й приятел.
А ръкавиците – ръкавиците бяха великолепни. Най–меката кожа, най–фината изработка. Ставаха й идеално, почти сякаш Майлс познаваше точната форма на ръцете й. Тя вдигна поглед да му благодари, но изражението му я накара да се поколебае.
– Какво има?
Майлс се почеса по челото.
– Не знам. Всъщност, би ли имала нещо против, ако сваля шапката? Днес осъзнах, че без нея те виждам по–добре, и така ми хареса.
– Да виждаш мен? – Шелби не знаеше защо гласът й избра точно този момент, за да й изневери.
– Да. Теб. – Той взе ръцете й. Пулсът й се ускори. Всичко около този момент й се струваше наистина важно.
Имаше само едно нещо, което не беше наред.
– Майлс?
–Да?
– Имаш ли нещо против да сваля ръкавиците? Обожавам ги и ще ги нося, обещавам, но точно сега, не–не мога да почувствам ръцете ти.
Съвсем леко и внимателно, Майлс смъкна кожените ръкавици, пръст по пръст. Когато свърши, ги положи на земята и отново взе двете й ръце в своите. Силна и успокояваща, и някак напълно изненадваща, хватката на Майлс я накара да се усмихне вътрешно. В клона на лавровото дърво над тях, сладко пееше славей. Шелби преглътна. Майлс бавно си пое дъх.
– Знаеш ли какво си помислих, когато Роланд каза, че ще ни прати у дома утре?
Шелби поклати глава.
– Помислих си: сега ми се отдава шанс да прекарам Деня на Свети Валентин на това невероятно романтично място с това момиче, което наистина харесвам.
Шелби не знаеше какво да каже.
– Не говориш за Лус, нали?
– Не. – Той наблюдаваше очите й, очаквайки нещо. Шелби отново почувства онова замайване. – Говоря за теб.
В своите седемнайсет години Шелби беше целувана от много жабоци, някои от тях – крастави. И всеки път, щом се стигнеше до този момент, момчето винаги правеше онзи крайно идиотски жест, питайки: „Може ли да те целуна сега?“ Знаеше как някои момичета смятаха това за вежливо, но за Шелби, то беше просто адски досадно. Накрая винаги отвръщаше с нещо саркастично и това винаги просто скапваше настроението. Ужасяваше се, че Майлс ще попита дали може да я целуне. Ужасяваше се, че няма да попита дали може да я целуне.
За щастие, Майлс не й остави твърде много време за ужасяване.
Наведе се към нея много бавно и обгърна бузата й с длан. Очите му бяха с цвета на звездното небе над тях. Когато приближи брадичката й до своята, накланяйки лицето й съвсем леко, Шелби затвори очи.