Устните им се свързаха в най–сладката целувка.
Простичка, само няколко леки докосвания. Нищо твърде усложнено: в крайна сметка, те тепърва започваха. Когато Шелби отвори очи и видя погледа в неговите – усмивката, която познаваше така добре, както своята собствена, – тя разбра, че е получила най–хубавия възможен подарък за Деня на Свети Валентин. Не би го разменила за нищо на света.
ЛЮБОВНИ УРОЦИ
Роланд празнува Свети Валентин
Дългият и заслепяващ път
Роланд яздеше усилено към северните порти на града. Макар че маршрутът му щеше да го принуди да мине покрай мястото, където се беше случил най–ужасният миг в живота му, той не се отклони. Имаше мисия.
Кобилата му, която той не бе виждал до преди няколко часа – когато я задигна от конюшните на лорда, – се приспособи интуитивно към нуждите му. Беше снежнобяло животно от арабска порода, което изглеждаше чудесно в черната си кожена рицарска сбруя. Преди да я намери, Роланд беше хвърлил око на един пъстър впрегатен кон с широки хълбоци – един работен кон можеше да пътува по–дълго от коня на някой благородник, и то с по–малко зоб, – но на Роланд не му се струваше правилно да краде от селската прослойка.
Тази кобила – той я наричаше Блеки заради единственото черно петно на носа й – беше цвилила и се беше изправяла на задни крака, когато я яхна за пръв път, но след няколко дискретни обиколки по калната пътека близо до кошарите на овцете, вече бяха приятели. Винаги се беше справял умело с животните, особено с конете. Животните можеха да доловят музиката в гласа му по–ясно от човеците. Роланд можеше да прошепне няколко думи на някоя стресната кобила и да я успокои като слънце след торнадо.
Когато Роланд мина през оживения и шумен пазарен площад, ездачът и конят вече бяха едно неделимо цяло – което беше повече, отколкото можеше да каже за доспехите си. Комплектът, който беше отмъкнал от оръжейната на сина на лорда в замъка, не му беше по мярка. Доспехите му бяха твърде дълги в краката и тесни в гърдите, и воняха на вкисната пот. Никое от тези качества не допадаше на Роланд, чието тяло беше свикнало на по–изтънчено облекло.
Когато мина бързо покрай портите, внимавайки да не попадне в полезрението на лорда, Роланд просто беше пренебрегнал разтревожените погледи на гражданите и шушуканията им, докато се опитваха да предположат в каква битка се отправя. Тези официални доспехи – с проклетата къса ризница, пристегната с десеткилограмов колан, украсен с орнаменти, и задушаващият стоманен шлем, който не можеше да стои изправен заради плитчиците му – се носеха единствено за битка. Бяха твърде биещи на очи и твърде тежки за обикновено пътуване. Знаеше това. Чувстваше го безусловно с всяка олюляваща се крачка на коня си.
Но Роланд не можа да намери нищо друго, освен тези доспехи, което да скрие самоличността му толкова, колкото му беше нужно. Не беше изминал целия този път, за да се занимава с простосмъртни, опитващи се да пленят и хвърлят в тъмница демон, когото погрешно биха взели за мавър.
Имаше нужда от маскировка, която нямаше да му попречи в постигането на една цел: да опази средновековното минало превъплъщение на Даниел, за да не изпадне в беда.
Не Лусинда. Даниел.
Лусинда Прайс – смяташе Роланд – знаеше какво прави. И дори когато нямаше представа какво прави, тя винаги постъпваше правилно. Беше впечатляващо. Ангелите, които следваха Лус във Вестителите – Габ, Кам, дори Ариана, – не вярваха достатъчно на Лус. Но Роланд пръв беше забелязал промяна у нея в „Меч и Кръст“ – една странна дръзка увереност, каквато не беше притежавала никога в който и да било от по–ранните си животи, сякаш най–сетне беше зърнала дълбините на старата си душа. Лус може и да не беше знаела какво прави, когато пристъпваше през Вестителите сама, но Роланд знаеше, че тя ще разгадае всичко. Това беше финалната игра и тя трябваше да изиграе ролята си.
Именно затова Даниел бе този, който тревожеше Роланд.
Щеше да бъде типично в стила на Даниел да се сблъска случайно с Лус и да провали всичко. Някой трябваше да се погрижи той да не направи някоя глупост, което именно беше причината Роланд да го последва чрез Вестителите в задния двор на Лус.
Да намери Даниел обаче беше по–трудно, отколкото очакваше. Роланд беше закъснял твърде много в Хелстън, беше го изпуснал на косъм в Бастилията и вероятно нямаше да го хване и тук. Ако се правеше на хитър, Роланд щеше просто да прескочи този момент и да се опита да причака Даниел в някой от по–ранните им животи.