Ако разчиташе на хитрост.
Но после беше забелязал двата скитащи се без надзор Анахронизми, които дръзко заговорничеха при кладенеца – посред бял ден, насред центъра на града, с ужасните си дрехи и още по–ужасни акценти.
– Нищо ли не знаеха?
Роланд доста харесваше Нефилимите. Шелби беше надежден, благоразумен човек, и доста привлекателна. А Майлс – за него се говореше, че твърде много се сближил с Лус в „Шорлайн“, но… нямаше ли всеки на мястото на Майлс да опита? Не бъди твърде взискателен към хлапето – беше си казал Роланд. Майлс имаше златно сърце и само миниатюрна частица от него се опитваше да се прави на „голям пич“.
Роланд разбираше, че децата–Нефилими бяха тук чисто и просто от добра воля. Имаха слабост към приятелката си Лус. И беше ясно, че Шелби и Майлс хранеха големи надежди за романтично преживяване в Деня на Свети Валентин – за Лус и Даниел и може би дори за самите себе си.
Вероятно още не го знаеха – помисли си Роланд и се ухили.
Простосмъртните рядко можеха да разпознаят истинските чувства, преди тези истински чувства да им се наврат току пред очите.
Така ставаше с много двойки, които в някакъв момент се грееха на блясъка на Даниел и Лусинда. Роланд беше ставал свидетел на това преди. Даниел и Лусинда бяха олицетворение на романтиката, идеали, в които всички простосмъртни и някои безсмъртни имаха нужда да вярват, независимо дали те самите бяха способни да създадат толкова истинска връзка, или не. Даниел и Лусинда бяха представа, която формираше начина, по който се влюбваше останалата част от света.
Това беше мощна магия.
Разбира се, Роланд трябваше да нахока Нефилимите, задето бяха прекрачили в един от средновековните животи на Лусинда. Трябваше да бъдат там, където им беше мястото, в собственото си време, където действията им нямаше да предизвикат никакви исторически катастрофи.
Затова ги беше скастрил леко. Така щяха да се държат прилично, докато се върнеше, за да ги изпрати благополучно у дома. Да пътува с тях беше единственият начин, по който можеше да се увери, че няма да се запилеят някъде още по–далече от „Шорлайн“.
Но първо? Можеше да им угоди. Да открие Даниел и да се погрижи той да покаже нацупената си физиономия на панаира по случай Деня на Свети Валентин. Нямаше да се затрудни много да осигури на Даниел и Лус един миг щастие, а и, освен това, така щеше да има някакво занимание.
А точно в тази епоха Роланд имаше нужда от нещо за правене.
За да отклони ума си от другите неща.
В студения февруарски мрак Роланд мина с коня си покрай църковен парцел, където отглеждана от слуги реколта пълнеше джобовете на местните духовници. Подмина готическа църква със заострени арки и бодливи шпилове. Божият дом. Не можа да попречи на мисълта да влезе в ума му. Отдавна не беше влизал в някой от тях. Прекоси висок мост над придошлата, кална река и обърна коня си към рицарската крепост, за която знаеше, че се намира на половин ден езда на север.
Не беше приятно пътуване: груб неравен път и лошо време. Изпод копитата на Блеки хвърчаха нависоко пръски кал, които оцветяваха хълбоците й в мръсно сиво–кафяво. А от студа брънките на бронята на Роланд се вцепеняваха и ставаха неподвижни.
И въпреки това, в повечето отношения, имаше нещо мило и завръщането към това минало. Романтик като Даниел може би щеше да кажа, че рицарството никога не е умирало истински, но пък Даниел бе в сложни отношения както с любовта, така и със смъртта. Роланд бе живял с години сред този първи вид рицарство. Сега, в Средните векове, то почти беше приключило и със сигурност беше мъртво в настоящето, от което Роланд току–що беше дошъл. В ума му не съществуваше съмнение.
Но едно време…
За съвсем кратък миг си спомни блестяща златна коса, развяваща се на вятъра.
Рязко вдигна наличника на шлема си и с усилие си пое въздух. Нямаше да мисли за нея. Не беше тук за това.
Пришпори Блеки напред и тръсна глава, опитвайки се да проясни ума си.
Роланд беше на по–малко от миля от рицарския отряд, който търсеше. Огледа хоризонта с шеметно спускащите се долини на изток, дъждовна буря зад гърба му и на запад. Напред пътят се виеше нагоре и лъкатушеше през виещи се хълмове, които образуваха защитна бариера за града. Също напред се издигаше замък, който той възнамеряваше да избегне. Щеше да се държи на разстояние от него. А от другата страна на замъка беше пътят – ако още беше проходим, – който щеше да го отведе право при Даниел от тази епоха. И при собственото му средновековно превъплъщение.
В отдавнашния си спомен за тази епоха той помнеше как странно облеченият рицар се беше появил пред тях, носейки заповеди от краля.