– И музиката от айпода ми – каза Шелби, като стъпи с хрущене върху купчина сухи сиви листа. – И поздравите ми към слънцето на плажа…
Прескачаха през Вестителите от толкова отдавна: от килията в Бастилията, където бяха срещнали подобен на привидение затворник, който отказа да им каже името си; вътре и веднага след това – обратно вън от кърваво полесражение в Китай, където не разпознаха никого; и, най–скоро, от Йерусалим, където най–накрая бяха намерили Даниел, който търсеше Лус. Само дето Даниел не беше съвсем на себе си. Беше свързан – буквално – с някакво свое призрачно предишно превъплъщение. И не беше успял да се освободи.
Шелби не можеше да спре да мисли как Майлс и Даниел се дуелираха със звездните стрели, как двете тела на Даниел – минало и настоящо – се бяха откъснали едно от друго, след като Майлс прокара стрелата по гърдите на ангела.
Страховити неща се случваха във Вестителите: Шелби се зарадва да приключи с тях. Сега, само ако можеше просто да не се загубят в тази гора на връщане към спалното си помещение. Шелби погледна към посоката, където се надяваше да е запад, и поведе Майлс през мрачния непознат участък от гората.
– „Шорлайн“ би трябвало да е насам.
Завръщането им у дома беше и сладко, и горчиво.
Тя и Майлс бяха влезли във Вестителя с мисия; бяха скочили в него от задния двор на родителите на Лус, след като самата Лус беше изчезнала. Бяха тръгнали след нея, за да я доведат у дома – както каза Майлс, във Вестителите не биваше да се скача лекомислено, – но също и просто за да се уверят, че тя е добре. Каквато и да беше Лус за ангелите и демоните, които се биеха заради нея, Шелби и Майлс не ги беше грижа. За тях тя беше приятелка.
Но по време на търсенето непрекъснато продължаваха просто да я изпускат. Това бе докарало Шелби до лудост. Бяха пътували от една причудлива спирка до следващата и въпреки това не бяха видели и следа от Лус.
С Майлс се бяха спречкали няколко пъти накъде да поемат и как да стигнат там – а Шелби мразеше да спори с Майлс. Беше все едно да спориш с кученце. Истината беше, че никой от тях не знаеше в действителност какво правят.
В Йерусалим обаче беше имало едно хубаво нещо: тримата – Шелби, Майлс и Даниел – всъщност, поне веднъж, се бяха разбирали добре. Сега, с благословията (някои можеше да я нарекат „заповед“) на Даниел Шелби и Майлс най–сетне се бяха отправили обратно към дома. Една част от Шелби се тревожеше, че е изоставила Лус, но друга част – онази, която имаше доверие на Даниел – изгаряше от нетърпение да се върне там, където се очакваше да бъде. Истинското й време и място.
Струваше й се, че пътуват от много отдавна, но кой знаеше как тече времето във Вестителите? Дали при завръщането си щяха да открият, че са отсъствали само секунди – беше се зачудила Шелби, малко нервно, – или щяха да са минали години?
– В мига щом се върнем в „Шорлайн“ – каза Майлс, – направо влизам да взема продължителен, горещ душ.
– Да, добра идея. – Шелби улови голям кичур от гъстата си руса конска опашка и го подуши. – Да отмия вонята на този Вестител от косата си. Ако въобще е възможно.
– Знаеш ли какво? – Майлс се наведе към нея, снишавайки глас, макар че наоколо нямаше никой друг. Странно, че Вестителят ги беше стоварил толкова далече от територията на училището. – Може би довечера е хубаво да се промъкнем в трапезарията и да задигнем малко от онези хрупкави бисквити…
– Онези е многото масло? От кръглата опаковка? – Очите на Шелби се разшириха. Още една гениална идея от Майлс. Хубаво беше да го има около себе си. – Боже, „Шорлайн“ ми липсваше. Хубаво е да си…
Преминаха отвъд дърветата. Пред тях се откри ливада. И тогава Шелби осъзна: не виждаше никоя от познатите сгради на „Шорлайн“, защото не бяха там.
Тя и Майлс бяха… някъде другаде.
Спря за миг и хвърли поглед към склона, който ги заобикаляше. Сняг покриваше клоните на дървета, които – осъзна внезапно Шелби – определено не бяха калифорнийски секвои. А кишавият кален път пред тях не беше Тихоокеанската крайбрежна магистрала. Виеше се надолу през склона в продължение на няколко мили към град, който изглеждаше зашеметяващо стар, защитен с масивна черна каменна стена.
Напомни й за един от онези избелели стари гоблени с изображения на лудуващи пред средновековни градчета еднорози, които някакво бивше гадже на майка й веднъж я завлече да разгледа в „Гети“.
– Мислех, че сме си у дома! – извика Шелби: гласът й прозвуча като нещо средно между лай и хленч. Къде бяха?
Тя спря точно преди грубия път и огледа калната унила пустош пред себе си. Наоколо нямаше никого. Стряскащо.