Точно пред палатките им рицарят беше забавил малко коня си и беше обявил заповедта, нареждаща на мъжете да напуснат поста си за две нощи, за да отбележат новия празник на Свети Валентин, каквато беше Божията воля. Само малцина от тях можеха да четат, така че повечето мъже приеха добрата вест на доверие. Роланд още помнеше подвикването и веселите възгласи, нададени от неговите събратя–рицари.
Рицарят не беше казал нито дума – просто беше предал указа и се беше отдалечил в галоп… на черния си като въглен кон.
Странно. Роланд сведе поглед към Блеки и погали сребристобялата й грива.
Ако такава беше съдбата на Роланд – да бъде ангелът зад спуснатия наличник на шлема, който предаваше на Даниел подарък за празника на Свети Валентин, насочвайки го да се върне в прегръдките на момичето, което обичаше – тогава щеше да е нужно да се случи някакво събитие, което щеше да му позволи да размени белия си кон за черен. А някой трябваше да сложи в ръката му кралски указ.
Знаеше, че се случваха и по–странни неща, почти всеки ден.
Заби пети в хълбоците на Блеки и продължи нататък, като се потеше в един миг и трепереше в следващия.
* * *
Накрая, Роланд стигна точно до замъка. Той охраняваше най–северното феодално владение на графството, последният преден пост по пътя за лагера на рицарите. За миг остана възседнал странично коня си, обхващайки с поглед познатия зид.
Замъкът се извисяваше пред него като колос. Имаше тебеширено бели комини над всяка стая, тесни процепи, от които имаше изглед към всяка фасада. Конзоли и корнизи красяха тъмносивите каменни блокове, чийто внушителен вид караше Роланд да се чувства дребен. От огромните размери на замъка умът му се замъгляваше. Винаги беше така, дори и за онзи кратък отрязък от време, когато беше минавал през портите му почти всеки ден – и се беше катерил по грубите му камъни, за да стигне до един определен балкон всяка нощ.
Коленете му, притиснати към хълбоците на кобилата, трепереха. Струваше му се, че сърцето му се е увеличило до десет пъти по–голям от обичайния си размер. Биеше така, сякаш всеки удар можеше да е последният. Плещите му горяха и му се искаше да литне надалече, но крилете му бяха затворени в плътната метална ризница на гърба му и той нямаше да я свали.
Освен това, колкото и надалече да отлетеше, Роланд не можеше да избяга от ужаса, разливащ се из душата му.
Зад стените на този замък живееше девойка на име Розалин. Тя беше единственото същество във Вселената, което Роланд някога беше обичал истински.
Порутени стени
Блеки изцвили тихо, когато Роланд се смъкна от гърба й. Поведе я към едно сухо ябълково дърво в южните предели на имота на бащата на Розалин и върза юздата й около ствола.
Колко ли пъти Роланд беше обикалял дърветата в тази овощна градина, носейки на ръката си плетената кошница на своята любима, тътрейки се зад нея, обожавайки бавните й движения, докато тя късаше червени плодове от клоните?
Баща й беше граф, или херцог, или барон, или някакъв друг алчен едър земевладелец. Роланд беше спрял да се интересува от подобни носени от простосмъртните титли, след като хиляда години беше принуден да гледа как техният вид се увлича във военни игри. Едничката страст в живота на този смъртен, изглежда, бе точно това: да води война и да отмъква богатствата на близките феодални владения и да превръща в жив ад живота на всичките си съседи. Рицарският отряд, в който служеха Даниел и Роланд, беше под негово командване, така че Роланд и другарите му бяха прекарали много часове пред тези крепостни стени и вътре зад тях.
Затършува в торбите на седлото на Блеки и намери една изсъхнала ябълка, после я даде на кобилата, докато сам той преценяваше положението.
Помнеше този панаир по случай Деня на Свети Валентин. Знаеше, че той се провеждаше след като любовната му история с Розалин беше приключила. Любовта им щеше да е приключила от… вече от пет години досега.
Не биваше да спира тук. Трябваше да е знаел, че това ще се случи – че спомените ще залеят ума му и ще го обезсилят.
През тези хиляда години не минаваше и ден, в който Роланд да не съжаляваше за начина, по който беше приключил нещата с Розалин. Беше изградил живота си около това съжаление: безброй стени, всяка със собствена непристъпна фасада. Съжалението изграждаше в съзнанието му замък, по–обширен с много вселени от онзи, който се издигаше пред него сега. Може би именно затова големината на този английски замък му въздействаше така драматично той напомняше на Роланд за крепостта вътре в самия него.