– Сестро?
Онзи глас – като струнен инструмент, само че по–богат. Розалин!
За частица от секундата, Роланд видя сянка на прага, а после: чистия, изящен профил на единственото момиче, което някога беше обичал. Сърцето му спря. Не можеше да диша. Искаше му се да извика името й, да посегне към нея…
Но потните му длани го предадоха и хватката му се поколеба. За няколко продължили цяла вечност секунди Роланд имаше чувството, че кръжи във въздуха – а после се устреми на цели шест етажа надолу към калната земя.
* * *
Спомен:
Отворените врати на порутен обор.
Роланд го разпозна като паянтовата постройка в североизточния ъгъл на землището на замъка. Слънцето преминаваше бързо край вратата около шест в летните вечери, така че по златистата светлина върху сеното Роланд предположи, че наближава седем. Почти време за вечеря – или винаги твърде краткият отрязък от време, когато Роланд можеше да убеди Розалин да си открадне няколко мига насаме с него.
През широките дървени врати видя два силуета, сгушени в обгърнат от черен мрак ъгъл. Там, между храната за пилета и купчина ръждясали сърпове, Роланд видя по–ранното си превъплъщение.
Едва разпозна момчето, каквото бе някога. Бяха един и същи човек, и въпреки това нещо караше това момче всъщност да изглежда младо. Изпълнено с надежда. Непокварено. Вълнената му туника обгръщаше тялото, а очите му бяха светли и ведри като на новородена кобила. Тя му въздействаше така – смъкваше от него хилядолетия, прекарани в тежки усилия на Земята, цялото му съществуване на Небето и тежкото Падение след това.
Може и да беше опитен във войната, в бунтовете срещу божественото, но когато ставаше въпрос за романтика, Роланд имаше сърце на дете.
Седеше на трикрако дървено столче и се взираше – толкова искрено и сериозно, че споменът го смути – към прекрасното русокосо момиче пред него.
Розалин се облягаше на една страна в сеното, без да обръща внимание на осилите, полепващи по сатенената й рокля. Косата й имаше лъскав блясък, дори по–прекрасен, отколкото Роланд си спомняше, а кожата й беше гладка и светла като току–що избита сметана. Сведеният й поглед означаваше, че всичко, което Роланд можеше да види от прекрасните й сини очи, беше меката завеса на миглите, спускаща се над тях. По онова време пълните й устни имаха две изражения: нацупеното, към което се придържаха сега, и кратката, като неочакван дар, усмивка, с която понякога удостояваше Роланд. И двете бяха съблазнителни. И двете му причиняваха странни неща.
Тя се размърда в сеното: преструваше се на отегчена, но преструвката й бе несполучлива. Всяко негово движение приковаваше вниманието й: сега той виждаше това.
– Наистина имам още едно незначително произведение. Би ли желала милейди да го чуе? – каза миналото му превъплъщение.
Роланд си спомни как нетърпеливо накланяше брадичка миналото му превъплъщение, и пламна от срам. Сега си спомни защо се бе наложило толкова много да я убеждава да се срещне с него в обора.
Всичко, което правеше, беше да я „обстрелва“ с лоша поезия.
Младежът на столчето не изчака – явно не можеше да чака – тихия изискан стон на Розалин. А когато Роланд се впусна в декламиране на ужасните си стихове, никой дори не би предположил, че този провалил се автор на сонети някога е бил Ангелът на музиката.
Пред нейното сияние бледнеят
със сняг покрити зимни върхове.
И има поглед тя по–мил и сладък
от котенцето, дето в скута й преде.
От редове стихът е изтъкан,
а аз – от блянове за Розалайн.
Морно труди се жътварят
сноповете да сбере.
Тъй пък аз безспир се трудя
мене тя да избере.
Знам: под твърдата черупка
сладка ядка се таи.
Розалайн, нали ще бъдеш
моя сладка ядка ти?
А който търси тайнствени загадки
и взира се във нощното небе,
да знае трябва – туй е неизбежно –
че трябва първо Розалайн да съзре.
Накрая Роланд вдигна поглед и видя лицето на Розалин, присвито в намръщена гримаса. Сега си го спомни, за втори път се пребори да го понесе, и почувства същата тежест в стомаха, като наковалня, падаща от скален зъбер.
Тя каза:
– Защо ме тормозиш с такива тромави стихове?
Този път, в спомена си, Роланд го долови в гласа й: Разбира се! Тя го дразнеше нарочно.
Трябваше да се сети, когато тя посегна към ръката му и го дръпна надолу върху сеното със себе си. Сърцето му блъскаше твърде шумно, за да долови намека й, който – сега му беше ясно – беше: Млъквай и ме целуни.