Това стана негов маниер.
Роланд бръсна нещо от бузата си и с удивление видя, че това беше сълза. Макар да беше бърсал милион солени капки от други бузи, не можеше да си спомни момент, когато самият той беше плакал.
Помисли си за Лусинда и Даниел, за вечната им взаимна преданост. Те не се отдръпнаха от грешките си – а с течение на вековете, бяха направили много такива. Връщаха се към тези грешки, разглеждаха ги отново, правеха всичко отново, докато нещо най–сетне бе щракнало в този последен живот, когато тя се бе превъплътила като Лусинда Прайс. Именно това я беше подтикнало да избяга в миналото си – за да намери решението на проклятието. За да могат тя и Даниел да бъдат заедно.
Щяха винаги да бъдат заедно. Винаги да се имат един друг, независимо от всичко.
Роланд си нямаше никого.
Безмълвно се изправи на крака и даде собствено обещание за Деня на Свети Валентин. Щеше да изкатери отново стената до Розалин – и да изкупи грешките си по единствения начин, по който умееше.
Ученик на любовта
Обратно нагоре по външната стена, второ промъкване по каменния парапет, а после – последното стръмно изкачване отново до малката кула и нейния балкон, и Розалин.
По времето, когато Роланд отново стигна до балкона, слънцето беше ниско в небето, хвърляйки дълги сенки през рамото му. В сенките неспокойно се движеха и се присвиваха Вестители – техният начин да прошепнат: „Тук сме“ – но оставиха Роланд на спокойствие. Температурата беше паднала и сега във въздуха се долавяха следи от дим и задаващ се мраз.
Представи си как влиза в малката кула през балкона, прокрадва се през обвитите в здрач коридори, докато я открие в стаята й. А после си представи изражението й.
Представи си я как залита удивено назад, с ясно изписаната радост на лицето й, притиснала сключени ръце към изящните си гърди…
Но какво, ако бе разгневена?
Все още разгневена, пет години по–късно. Беше възможно.
Не биваше да изключва този вариант.
Бяха споделяли нещо рядко и прекрасно и той беше научил, че жените изпитваха дълбоки чувства, когато ставаше дума за любов. Те изпитваха любов по начини, които Роланд никога не би могъл да разбере, сякаш сърцата им имаха допълнителни кътчета, огромни безкрайни пространства, където любовта можеше да остане и никога да не си тръгне.
Какво правеше той тук? Вятърът си проправи път е криволичене и се провря под стоманената му броня. Не би трябвало да е тук. Тази част от живота му беше приключила. Кам може и да беше сгрешил за любовта, но не грешеше за начина, по който времето бе променило Роланд.
Редно беше да слезе отново, да яхне коня си и да намери Даниел.
Само че… не можеше.
Какво можеше да направи?
Можеше да се унижи.
Можеше да падне на колене и да сведе глава пред нея, да помоли за прошка. Можеше и щеше…
До този момент дори не беше осъзнал, че иска прошката й.
Сега беше близо до балкона, разтреперан. Нервен ли беше, или развълнуван? Беше стигнал дотук, а още не знаеше какво ще каже. Няколко реда от стихотворение се оформиха в онова кътче на сърцето му, където обитаваше навикът…
Ще помня вечно лик един —
На мойта мила Розалин.
Не – точно заради това си беше имал неприятности е нея преди. На нея не й трябваше лоша поезия. Трябваше й телесна, споделена любов.
Можеше ли Роланд да й я даде сега?
Червената завеса прошумоля на вятъра, после се разтвори при дръзкото докосване на пръстите му. Скри се зад каменната стена, но изпружи врат, докато погледът му се промъкна в спалнята, където обикновено седеше с нея.
Розалин.
Беше прелестна, седнала в дървен стол в ъгъла, пеейки си под нос. Лицето й беше по–възрастно, но годините се бяха отнесли милостиво с нея: От момичето на Роланд, тя се беше превърнала в прекрасна млада жена.
Сияеше. Беше прекрасна.
Да, Роланд знаеше, че бе допуснал грешка. Беше новак и любовта и беше лекомислен, циничен и неуверен, че онова, което имаха, може да продължи дълго. Бе твърде припрян, за да обърне внимание на горчивите думи на Кам.
Но виж Лус и Даниел. Те бяха показали на Роланд, че любовта може да понесе дори най–суровите наказания. И може би всичко до този момент – случайното връщане в тази епоха, това, че се съгласи да помогне на Шелби и Майлс, това, че мина покрай стария замък на Розалин – не се бе случило току–така.
Получаваше втори шанс за любов.
Този път щеше да последва сърцето си. Беше готов да се втурне вътре през отворения прозорец…
Но чакай…
Розалин не си пееше сама. Роланд примигна, поглеждайки отново. Тя имаше слушател: малко дете, повито в пухена завивка. Детето сучеше. Розалин беше майка.